В капана на времето [bg]

— По-добре побързайте, преди Джони да се върне. Какво ми има?

Тъмната му коса беше разрошена и аз я пригладих в опит да овладея чувствата, които ме изпълваха. Не исках да му го казвам, но явно вече знаеше.

— Имате катар. Имате и туберкулоза — охтика.

— И?

— И сърдечна недостатъчност. — Гледах го право в очите.

— О… Да, предполагах… че е нещо такова. Понякога усещам пърхане в гърдите… като малка птичка. — Положи леко ръка на сърцето си.

Не можех да погледна гърдите му, които се надигаха под това непосилно бреме, внимателно затворих ризата и я вързах на врата му. Една дълга бяла ръка стисна моята.

— Колко ми остава? — Говореше спокойно, като че ли беше просто любопитен.

— Не зная. Наистина. Не зная.

— Но не дълго.

— Не. Не дълго. Вероятно месеци, но почти със сигурност по-малко от година.

— А можете ли… да спрете кашлицата?

Посегнах към комплекта си.

— Да, за това поне мога да помогна. И за пърхането на сърцето. Ще ви направя екстракт от дигиталин. — Открих малкото пакетче сушени листа от напръстник; щях бързо да направя отвара.

— Брат ви — казах, без да го поглеждам. — Искате ли…

— Не — рече категорично. Устата му леко се изви и така заприлича на Франк, че ми се доплака.

— Не — повтори. — Той сигурно вече знае. Ние винаги… сме се познавали добре.

— Така ли? — попитах и го погледнах. Той не извърна очи, но се усмихна леко.

— Да — каза тихо. — Знам за него. Това няма значение.

О, нима? — помислих си. Сигурно не и за теб. Не вярвах на гласа си, нито на изражението си, затова се обърнах и се заех да паля малката спиртна лампа, която носех.

— Той ми е брат — каза тихият глас зад мен. Поех дълбоко дъх, защото ръцете ми трепереха.

— Да, поне това е.