В капана на времето [bg]

Излязохме в долния му край, огледахме се и бързо прекосихме тревата към входа на църквата.

Вратата висеше открехната; църквата не се използваше от години заради нестабилността ѝ, която я правеше опасна, но никой не си бе дал труд да я ремонтира. Разритах купчините сухи листа и боклуци и влязох в пълния мрак.

Все пак не беше толкова пълен. Очите ми постепенно свикнаха с него и видях високите колони, които се нижеха от двете страни на нефа и деликатните каменни орнаменти на огромния прозорец в дъното, стъкло почти не беше останало.

Движение в сенките ми показа накъде бе тръгнал Рандал. Обърнах се между колоните и го видях в една ниша, в която преди беше стоял кръщелният купел, а сега имаше само каменен перваз. По стените от двете страни различих светли петна; мемориални плочи за погребаните в църквата. Другите бяха вградени в пода покрай централната пътека, а имената бяха полуизличени.

— Добре — казах аз. — Вече няма да ни чуят. Какво искаш от мен?

— Твоите умения на лечителка и пълната ти дискретност. В замяна ще ти дам информацията, с която разполагам за движенията и плановете на английската армия — отвърна той веднага.

Дъхът ми секна. Не бях очаквала това. Нима искаше да каже…

— Търсиш лекарска помощ? — Не направих усилие да скрия ужаса и смеха в гласа си. — От мен? Разбирам, че си… е… — Едва се възпрях да не позлорадствам. — Сигурно вече си получил възможното лечение, нали? Изглеждаш в доста добро състояние. — Поне външно. Прехапах устна и потиснах надигащата се истерия.

— Казват, че съм извадил късмет, че съм жив — отвърна той студено. — Според мен е спорно твърдение. — Остави фенера в една ниша, където имаше празен купел за светена вода. — Предполагам, питате повече от медицинско любопитство, отколкото от загриженост — продължи той. Фенерът осветяваше гърдите му и главата и раменете не се виждаха. Той сложи ръка на колана на панталоните си и се обърна леко към мен.

— Искаш ли да прегледаш раната, за да прецениш дали е било добро лечението? — Не виждах лицето му, но ледът в гласа му беше наситен с отрова.

— Може би по-късно — отвърнах възможно най-спокойно. — Щом не е за теб, за кого искаш помощта ми?

Той се поколеба, но вече беше късно за сдържаност.

— За брат ми.

— Брат ти? — Не можах да скрия шока в гласа си. — Алегзандър?

— Тъй като по-големият ми брат Уилям, доколкото знам, управлява умело семейното имение в Съсекс и не се нуждае от помощ… — рече той сухо, — Да, за моя брат Алекс.

Опрях ръце на студения саркофаг пред себе си, за да намеря опора.

— Разкажи ми.