В капана на времето [bg]

— Трябва да се обръснеш. В чест на първата среща с дядо ти.

— Вече съм го виждал веднъж — рече той небрежно. — И той ме е виждал, де. Така че ще ме гледа какъвто съм, дяволите да го вземат.

— Но Мърто каза, че не си го срещал!

Той изсумтя и изтупа останалите трохи от ризата си. Смръщи се леко, сякаш се чудеше колко да ми каже. Накрая сви рамене и легна в сянката на един прещип, събра ръце под главата си и се втренчи в небето.

— Ами не сме се срещали. Не точно. Беше…

На седемнайсет години младият Джейми Фрейзър бе отплавал за Франция, за да довърши образованието си в университета в Париж и да научи разни неща, дето ги няма в книгите.

— Отплавах от Боли — каза той, кимна към следващия хълм, където тясна сива ивица на далечния хоризонт бележеше края на Морей Фърт. — Можех да тръгна и от други пристанища — например от Инвърнес, — но татко реши да е оттук. Дойде с мен, за да ме изпрати по широкия свят, така да се каже.

Брайън Фрейзър рядко напускал Лалиброх и с радост показвал на сина си околностите на пътя, където ловувал като дете и младеж.

— Но с приближаването на Бофорт ставаше все по-мълчалив. При това пътуване не продума и веднъж за дядо ми и аз знаех, че не бива да питам нищо, бях наясно, че е решил да тръгна от Боли по някаква причина.

Няколко малки врабчета приближаваха предпазливо, подскачаха по ниските храсти, готови да се стрелнат назад при най-малката опасност. Джейми ги видя и посегна към остатъците от хляба. Хвърли ги забележително точно насред птичките и те се разлетяха като шрапнели.

— Ще се върнат — каза той. Сложи ръка на лицето си, сякаш да се скрие от слънцето, и продължи: — По пътя от замъка се чу тропот на коне и когато се обърнахме, видяхме шестима ездачи и една каруца. Единият държеше знамето на Ловат, така разбрах, че дядо ми е с тях. Погледнах бързо към баща си, за да видя дали смята да стори нещо, но той само се усмихна, стисна бързо рамото ми и каза: „Да се качваме на борда, сине”.

— Усещах очите на дядо си, докато се спусках към брега. Косата и ръстът ми просто крещяха „Макензи” и бях доволен, че съм с най-хубавите си дрехи и не приличам на просяк. Не се обърнах, а изправих гръб и бях горд, че съм с една глава по-висок от всеки мъж там. Баща ми вървеше до мен, мълчеше и не поглеждаше настрани, но аз усещах, че и той се гордее с мен.

Усмихна ми се криво.

— Тогава беше последният път, когато бях сигурен, че се гордее с мен, сасенак. После често се съмнявах, но тогава бях сигурен.

Той събра ръце около коленете си и се вгледа напред, сякаш преживяваше отново онзи ден на кея.

— Качихме се на кораба, запознахме се с капитана, после застанахме до перилата и заговорихме за това-онова, но и двамата внимавахме да не поглеждаме към хората от замъка, които товареха някакви вързопи, нито към конниците на брега. Тогава капитанът даде заповед за отплаване. Аз целунах баща си и той прескочи перилата и тръгна към коня си. Не погледна назад, докато не се качи на седлото, а тогава корабът вече беше потеглил към залива.