В капана на времето [bg]

Какво чувстваше ти, когато отдадох тялото си на Джак Рандал? — беше ме попитал Джейми.

Гняв — бях отвърнала аз. — Ужас.

Облегнах се на вратата на спалнята, отново обзета от тях.

Огънят догаряше и в стаята беше студено. Миришеше на гъша мас с камфор. Беше тихо, чуваше се само дишането от леглото и тихият вой на вятъра зад дебелите стени.

Коленичих пред камината и започнах да разпалвам огъня. Вече беше изгаснал напълно и аз избутах недогорялата цепеница и пепелта, за да стъкна нова купчинка в центъра на огнището. В двореца горяха дърва, не торф. За нещастие. Торфеният огън нямаше да догори толкова бързо.

Ръцете ми леко трепереха и изпуснах два пъти огнивото, преди да изкарам искра. От студа, казвах си. Беше много студено.

Той каза ли ти какво се случи между нас? — чух подигравателния глас на Джак Рандал.

— Всичко, което трябва да знам — прошепнах на себе си и поднесох хартия към малкото пламъче, после с нея разпалих прахана на няколко места. От време на време добавях малки съчки, пъхах ги в пламъка и чаках да го поемат. Щом огънят най-сетне се разгоря, посегнах назад, хванах голямата цепеница и внимателно я сложих в сърцето му. Тя беше чамова, зелена, но малко смола извираше от процеп в дървото на малки златни зрънца.

Ако изстинеха и се втвърдяха с времето, те щяха да се превърнат в кехлибар — твърд като скъпоценен камък. Сега засияха за миг от топлината и се започнаха да се пръскат на малки искри.

— Всичко, което трябваше да знам — прошепнах. Фъргъс го нямаше на сламеника. Беше се събудил и изпълзял към по-топло убежище.