![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Докато обърканите й мисли пърхаха в мрака като изплашени прилепи, в далечината се зададе облак мъждукащи светлини. Вяха светулки, или искри, или далечни факли. Изкачваха се по спирала нагоре като дим на гигантски лагерен огън, отправени към някаква невъобразима висота.
„Изкачвай се — каза глас в главата й. — Иди горе, на Високото място. Време е“.
Плаваща в нищото, Мейгуин започна да се изкачва към далечния връх, където се събираха блещукащите светлинки.
„Иди горе — нареждаше й гласът. — Време е“.
И внезапно тя се озова сред множество блещукащи светлини, малки и ярки като далечни звезди. Обкръжи я неясно множество, красиво, но нечовешко, облечено във всички Цветове на дъгата. Създанията се гледаха едно друго с искрящи очи. Грациозните им фигури бяха неясни. Макар че имаха формите на хора, тя някак си усещаше, че са хора не повече от дъждовни облаци или сърни.
„Време е“, бе казал гласът; сега вече бяха много гласове. Подскачащите, искрящи светлини сияеха, сякаш от небесния свод беше паднала звезда. „На Високото място“…
И изведнъж фантастичното видение се източи назад, просмука се отново в тъмнината.
Мейгуин се събуди и видя, че е седнала на сламеника си. Огньовете бяха само блещукащи въглени. В тъмната пещера не се виждаше и чуваше нищо, освен дишането на спящите хора. Тя стискаше дуорския камък от Юис-фидри толкова силно, че пръстите й пулсираха от болка. За миг й се стори, че слаба светлинка проблесна в дълбочината му, но когато го погледна отново, реши, че се заблуждава: това беше само полупрозрачно парче скала. Тя бавно поклати глава. Във всички случаи камъкът нямаше никакво значение в сравнение с това, което беше преживяла.
Боговете. Боговете отново бяха говорили с нея, този път дори още по-ясно. Високото място, бяха казали те. Време е. Това трябваше да означава, че последните господари на народа й са готови да подадат ръка и да помогнат на Хернистир. И искаха Мейгуин да направи нещо. Сигурно — иначе не биха я докосвали, не биха й пращали този ясен знак.
Дребните проблеми на току-що изминалия ден вече бяха изтрити от съзнанието й. „Високото място“, каза си тя. И дълго седя в тъмнината, потънала в мисли.
След като грижливо се увери, че граф Аспитис е още на палубата, Мириамел забърза надолу по тесния коридор и почука на ниската врата. Мърморещият глас зад нея млъкна веднага.
Отговорът дойде след известна пауза.
— Да? Кой е?
— Лейди Мария. Може ли да вляза?
— Влез.
Мириамел натисна изкривената врата. Тя поддаде неохотно и се отвори към мъничка каюта. Ган Итай седеше на сламеник под отворения прозорец — тясна цепнатина в горния край на стената. Нещо помръдна там. Мириамел зърна дълга гладка бяла шия и блясък на жълто око; после чайката се измъкна и отлетя.
— Чайките са като децата. — На сбръчканото лице на Ган Итай се появи усмивка. — Свадливи, разсеяни, но добросърдечни.
Мириамел смутено поклати глава.
— Извинявай, че те безпокоя.
— Безпокоиш ме? Дете, що за глупава мисъл! Вече е ден, нямам какво да пея в момента. От къде на къде ще ме безпокоиш?
— Не знам, аз само… — Мириамел млъкна. Всъщност не знаеше точно за какво е дошла. — Аз… Трябва да поговоря с някого, Ган Итай. Страх ме е.
Нискийката посегна към едно трикрако столче, което явно служеше и за маса. Сръчните й кафяви пръсти сметоха няколко изгладени от морето камъчета от столчето в джоба на робата й, после тя го побутна към Мириамел.
— Седни, дете. Не се притеснявай.
Мириамел приглади полата си. Питаше се колко ще посмее да каже на нискито. Но щом Ган Итай носеше тайни послания от Кадрах, дали бе останало нещо, което да не знае? Съвсем сигурно й беше известно, че Мария е лъжливо име. Не оставаше нищо друго, освен да хвърли зара.
— Знаеш ли коя съм?
Наблюдателката на морето отново се усмихна.
— Ти си лейди Мария, благородничка от Еркинланд.
Мириамел се стресна.
— Така ли?
Смехът на нискийката изсъска като вятър в суха трева.
— А нима не си? Най-малкото на доста хора си казала именно това име. Но ако искаш да попиташ Ган Итай коя си наистина, ще ти кажа, или поне ще започна с това, че името ти е Мириамел и си дъщеря на Върховния крал.
Мириамел изпита странно облекчение.
— Значи наистина знаеш.