Изгубени в космоса [bg]

— Ама ти… — продума Джон.

— Жизнени функции нормални — продължи тя с влудяващо равнодушие. — Пулсът и дишането изглежда са…

— Скъпа, добре ли си…? — настоя той и прекоси стаята. Можеше да е зряла жена и лекар, можеше дори да е по-добро същество от него самия, но въпреки това тя си оставаше първородното му дете.

Джуди млъкна и лицето й се промени, едва сега разбрала, че баща й е разтревожен.

— Всичко ми е наред, татко — промълви тихо тя. — Наистина.

„Господи, помисли си той, чак такова човешко нищожество ли съм?“ И Джон пристъпи към дъщеря си, съкрушен от чувствата, които бликнаха едва сега, след като страхът, че я е загубил, бе преминал.

Някой зад него изсумтя с отвращение.

— Нима при вас всеки малък проблем е повод за фамилиарни чувства? — попита дрезгаво Смит.

Джон се извърна от дъщеря си, погледна към Смит и обзелите го чувства прераснаха в нескрит гняв.

— Колко, Смит…? — изкрещя той в лицето на другия мъж. — Какво пишеше на етикетчето с цената на нашето бъдеще? — И сам не знаеше дали имаше пред вид бъдещето на света или само това на семейството си.

Смит се сви в нишата зад него и вдигна юмруци, сякаш думите на Джон го удряха през лицето. Джон усети, че собствените му длани се свиват в юмруци, нетърпеливи да замахнат. Той пристъпи напред…

И в стаята влезе Уил.

Стиснатите му юмруци се разтвориха и той отпусна ръце. Извърна поглед към Уил и поклати глава.

Смит го зяпна неразбиращо. И също отпусна ръцете си.