Изгубени в космоса [bg]

Тя го зяпна, зачудена дали той е луд или тя самата се беше побъркала.

А той й отвърна с бегла, дразнеща усмивка.

— Зад този свят съществува друг свят, професор Робинсън — поясни хладно Смит, все едно, че говореше на някое дете. — Излъжи веднъж, измами дваж и всичко ти става ясно… И не бъркайте моето вероломство с недостатък на характера. Това е философски избор, израз на дълбоко познаване на вселената — устата му се изкриви в насмешлива гримаса. — Това е начин на живот.

— Вие сте чудовище — констатира тя с гняв и в същото време — учудващо спокойно.

— Може би — вдигна рамене Смит. — Но в същото време съм единственият, който може да спаси живота на дъщеря ви — той кимна, щом от асансьора излезе Пени и подкара носилката.

— Много добре, скъпа ми Пени — каза той със същия любезен тон, който й беше познат от преди. Но сега прозвуча унизяващо, сякаш им се подиграваше на всички. — Искам да изключиш енергията, щом ти подам знак.

— От къде на къде ще ме нарича „скъпа“? — възрази Пени нацупено. Смит никога не й беше харесвал. Морийн винаги си беше казвала, че сигурно това се дължеше на циничния характер на момичето. Но може би Пени щеше да се окаже най-добрият съдник на човешката природа от всички тях.

— Професоре, вие ще ми помогнете да свалим тялото — нареди Смит, подавайки гаечен ключ на Пени, без дори да поглежда към нея. Когато и тримата заеха места, той отново се обърна към нея и се усмихна. — Пени, скъпа… Сега.

Пени погледна към майка си с изчервено от гняв и отвращение лице. Морийн й кимна.