Кръвта на боговете [bg]

Другият войник се пресегна, хвана Октавиан в душеща хват­ка и го дръпна назад с всички сили. Със задавен вик Октавиан беше хвърлен през тезгяха и двамата паднаха по гръб.

Октавиан се мъчеше да се освободи, но хватката на врата му се стягаше, задушаваше го и лицето му стана мораво. Светът пред очите му започна да се размазва и да потьмнява. Той така и не чу сухия глас на трибуна, който вървеше към тях.

- Пусни го, Гракх - нареди трибун Либурний и избърса ус­тата си с фина ленена кърпа.

Войникът освободи Октавиан, като не пропусна да му нане­се жесток удар в бъбреците, преди да стане и да оправи бронята си. Октавиан изстена от болка, но вдигна ръка и показа пръсте­на. Трибунът не му обърна внимание.

- Мисля, че заслужава двайсет удара с камшик за сбиване на публично място - рече той. - И още двайсет, защото прекъсна обяда ми. Би ли се погрижил, Гракх? На улицата има стълб за бичуване, можеш да изпълниш наказанието веднага.

- С удоволствие - отвърна войникът, още задъхан от борба­та, но когато отново посегна да хване Октавиан, младият мъж скочи на крака. Гневът го бе завладял дотолкова, че вече не мо­жеше да мисли.

- Откраднаха ми пръстена и вие наричате това римска спра­ведливост? - остро попита той. - Нима трябва да позволя ня­какъв си тлъст кръчмар да отмъкне подарък, даден ми от самия Цезар?

- Покажи ми пръстена каза трибунът и се намръщи.

- Няма - отвърна Октавиан. Агрипа го зяпна. Приятелят му направо се тресеше от ярост. - Ти не си човекът, с когото искам да се видя. Вече го знам. Предпочитам бичуването.

Трибун Либурний въздъхна.

   - О, я стига с тая момчешка напереносг. Гракх? Ако обичаш.

Войникът сграбчи ръката на Октавиан и насила разтвори пръстите му. Пръстенът полетя във въздуха, но трибунът го хвана с лекота и се загледа в него в сумрака. Повдигна вежди, когато видя златния печат.

- Само преди месец този пръстен можеше да ти отвори поч­ти всяка врата, млади момко. Но сега само повдига въпроси. Кой си ти и как това нещо се е озовало у теб?

Октавиан упорито стисна устни и Агрипа реши, че е крайно време да се намеси.

- Той е Гай Октавиан Турин, роднина на Цезар. Говори ис­тината.

Трибунът като че ли се замисли.

   - Май съм чувал това име. А ти кой си?

   - Марк Випсаний Агрипа. Центурион капитан от флота.

- Ясно. Е, господа, пръстенът на Цезар ви осигури място на масата ми, поне за един час. Яли ли сте?

Агрипа поклати глава, напълно слисан от внезапната промя­на в тона на трибуна.

- Ще поръчам, когато собственикът дойде на себе си. Гракх? Ако обичаш, лисни му едно ведро помия... и му дай да разбере, че кражбата се наказва. От утре ще трябва да сменя таверната.

- Слушам - отвърна легионерът. Беше възвърнал достойн­ството си и погледна със задоволство проснатия под тезгяха мъж.