Кръвта на боговете [bg]

Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да виж­да вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.

Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кла­нетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстано­вят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободи­телите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.

Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и мо­жеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииж­дат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спус­кащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред - беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опаш­ки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали Цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Анто­ний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за Да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знае­ше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.