Излъжи ме два пъти [bg]

Обвинението заяви, че няма повече свидетели. Съдията се завъртя към мен с вдигнати вежди.

— Защитата призовава доктор Харви Корнблум — обявих аз далеч по-тържествено, отколкото заслужаваше моят свидетел.

Приставът напусна залата и се затътри към чакалнята. Докато го нямаше, аз хвърлих поглед към Кип. Момчето проучваше най-старателно един плакат върху стената, на който бяха изрисувани две хлапета — едното с каскет и работна престилка, другото зад решетки. „Училище и работа или затвор и смърт“, гласеше текстът.

Съдилищата за малолетни никога не са се отличавали с особена деликатност.

Приставът се завърна, следван от моя свидетел. Доктор Харви Корнблум може и да не беше най-добрият психиатър в града, но щеше да ми излезе най-евтино. Винаги избирам вещите лица според два критерия: нисък хонорар и буйна бяла коса. Обяснението е очевидно. Повечето ми клиенти не могат да плащат едновременно за адвокат и скъпи експерти, тъй че е ясно откъде ще пестя. А съдиите и заседателите много харесват беловласите доктори, дори ако в действителност са тъпи и самонадеяни. Освен това Харви Корнблум не само отговаряше на критериите ми, но и се оказа единственият психиатър, готов незабавно да прегледа Кип и след това да пристигне в съда.

Доктор Корнблум седна, разкопча сакото си и коремът му провисна навън. Той приглади посребрената си коса и вдигна ръка за клетва. Описах квалификацията му като детски психиатър и го оставих да говори надълго и нашироко за своята практика, за множеството си назначения, за членството си в научни организации и за някакви отдавна забравени статии по въпросите на нощното напикаване и мастурбацията. Най-сетне пристъпихме към въпроса.

— Доктор Корнблум, имахте ли възможност да прегледате обвиняемия Силвестър Хюстън Конклин?

Свидетелят ме изгледа объркано и аз побързах да посоча към масата на защитата.

— А, Кип. Да, общувах с него известно време.

По принцип имаше право, Кип стоя в кабинета му цели двайсет и две минути.

— Можете ли да кажете на съда какво разкри вашият преглед?

Доктор Корнблум разгърна дебела папка, в която сигурно беше натъпкал цялата си автобиография, защото едва ли можеше да я запълни със записки от днешното посещение. Не беше записал нито ред. Сложи си очила без рамки, огледа папката, свали очилата и заговори с тежък професорски бас:

— Кип… искам да кажа Силвестър… е красиво и добре хранено, макар и малко слабичко единайсетгодишно момче. Няма физически отклонения и проявява интелигентност над средното ниво, дори бих казал доста над средното. Като психолог бих казал, че страда от емоционална изолация. Той не познава баща си. De facto е изоставен от майка си и живее при старица, която нарича „бабо“, макар че всъщност не му е баба.