Излъжи ме два пъти [bg]

— Добър опит, Ейб — казах аз, — но не вярвам момчето да го е убило, макар че няма алиби.

— Ами ти, Джейк? Имаш ли си алиби?

— Какво означава това?

— Слушай, Джейк, дай да се разберем от самото начало. Това тук е разследване на убийство и въпросите…

— … ги задавам аз — прекъсна го Кип. — Ако не ти се харесва, можем да продължим в участъка.

Усмирих хлапето със строг поглед.

— Давай, Ейб. Питай каквото ще питаш.

— Къде е твоят клиент? — попита Ейб Соколов.

— Кой точно? Нали знаеш, в момента имам поне двама-трима.

— Джейк, не ме баламосвай. Къде е Луи Баросо?

— Не знам — отговорих чистосърдечно аз.

— Кога го видя за последен път?

— Преди три дни.

Бих могъл да добавя „в кабинета си“, но въпросът беше кога, не къде, а аз съветвам клиентите си да отговарят каквото ги питат и нищо повече.

— Къде? — попита Соколов.

— В кабинета си.

— Каква работа имаше той в кабинета ти?

— Както обикновено — да тръска пепел по килима и да флиртува със секретарката.

Соколов ме изгледа кръвнишки.

— Споменавал ли е за Кайл Хорнбак?

— Да, попита ме дали може да убие Кайл в моята къща и евентуално да го прибави към мебелировката в хола.

Мускулестият млад детектив надигна глава.

— Наистина ли го каза?

Майорът разтърка чело, като че страдаше от главоболие, а Ейб престана да крачи и впи поглед в мен.

— Джейк, не се гъбаркай с мен, разбра ли?

— Да бе — изрече Кип със застрашителен глас, доколкото може да е застрашителен тенорът на единайсетгодишно хлапе. — Можем да го свършим по лесния или по трудния начин, тъй че решавай сам, мой човек.

— Какво ви става на вас двамата? — навъси се Соколов.

Точно тогава Кип изпъна врат и ми прошушна нещо. Аз го потупах по настръхналата ръка и отговорих също тъй шепнешком. Черните очи на Соколов ме стрелнаха въпросително, затова отговорих:

— Той казва, че приличаш на Франк Синатра в „Първият смъртен грях“.

— Аха.

— А пък аз му казах, че Синатра има по-свястна перука.

— Аз не нося перука.

— Тъй ли? Не ти личи.

Майорът се изкашля.

— Мистър Ласитър, очаквахте ли посетители тази вечер?

— Не — тихо отвърнах аз.

— Защо напуснахте къщата?

— Както вече ви казах, имах среща с един човек.

Когато е възможно, предпочитам да казвам на ченгетата истината.