Сянката [bg]

Когато на другата сутрин слязох за закуска, от него нямаше и следа. Младата жена от рецепцията ми каза, че освен мен няма друг гост. Също тъй категорично твърдеше, че не е виждала англичанин със спортно сако. Бях буден още от четири сутринта — подобрение с два часа в сравнение с предишната нощ, но все още далеч от идеалното — и се чувствах тъй смазан от умора и махмурлук, че се чудех дали срещата не е само плод на въображението ми. След кафето малко ми поолекна. Прекосих пътя и направих две обиколки около фара, за да си избистря главата, а когато се върнах към хотела, микробусът бе пристигнал да ме откара на работа.

Бях очаквал най-сериозният ми проблем през първия ден да е чисто практически — как да примамя Адам Ланг някъде насаме и да го задържа, за да започнем разговорите. Но странното се оказа, че когато пристигнах в къщата, той вече ме чакаше. Амелия бе решила да използваме кабинета на Райнхарт и заварихме бившия министър-председател, облечен в тъмнозелен анцуг, да се протяга на креслото срещу бюрото, преметнал крак върху подлакътника. Прелистваше някаква книга за историята на Втората световна война, която очевидно току-що бе свалил от библиотеката. На пода до него имаше чаша чай. По подметките на маратонките му забелязах пясък — сигурно бе излизал да тича по плажа.

— Здрасти, приятел — рече той и вдигна очи към мен. — Готов ли си да започваме?

— Добро утро — казах аз. — Само да подготвя две-три неща.

— Разбира се. Действай. Не ми обръщай внимание.

Той пак се зачете, а аз отворих чантата си и внимателно измъкнах отвътре инструментите на професионалния автор в сянка: диктофон „Сони“ и захранващо устройство (от горчив опит бях свикнал да не разчитам единствено на батериите); сребристосив лаптоп „Панасоник“, не по-голям от обикновена книга и значително по-лек; два малки черни бележника с кожена подвързия и три чисто нови химикалки, производство на „Мицубиши Пенсъл“; и накрая два бели пластмасови адаптора — единият за британски, другият за американски контакти. Малко съм суеверен, затова винаги се старая да използвам едни и същи пособия и да ги подреждам в еднаква последователност. Имах и списък с въпроси, съставени по книгите, които бях купил в Лондон, и след вчерашния прочит на черновата на Макейра.

— Знаеш ли — обади се ненадейно Ланг, — че през 1944 година германците са имали реактивни изтребители? — Той вдигна книгата, за да ми покаже снимката. — Истинско чудо е, че сме победили.

— Нямаме флопи дискове — каза Амелия, — само флаш памет. Заредих ти ръкописа на тази тук. — Тя ми подаде предмет с размерите на малка пластмасова запалка. — Можеш да го прехвърлиш на твоя компютър, но се боя, че в такъв случай ще трябва да заключваш лаптопа тук за през нощта.

— И излиза, че Германия е обявила война на Америка, а не обратното.

— Не ви ли избива малко на параноя?