Сянката [bg]

— Аз ще те интервюирам. Ще превръщам твоите отговори в литература. При необходимост може би ще се наложи да добавям свързващи текстове, опитвайки се да имитирам гласа ти. Между другото подчертавам, че каквото и да напиша, ще имаш възможност да го коригираш. Не искам да си мислиш, че вмъквам в устата ти думи, които не би желал да използваш.

— И колко време ще отнеме?

— За голяма книга обикновено ми трябват от петдесет до шейсет часа разговори. Това ми дава около четиристотин хиляди думи, които впоследствие свеждам до сто хиляди.

— Но нали вече имаме ръкопис.

— Да — потвърдих аз, — но, честно казано, той не става за печат. Това са само работни записки, а не книга. Нямат собствен глас.

Ланг направи гримаса. Явно не виждаше какъв е проблемът.

— След като изяснихме това — бързо добавих аз, — ръкописът все пак може да свърши някаква работа. Можем да измъкнем от него цитати и факти, а всъщност не възразявам и срещу самата структура — шестнайсетте глави, — макар че бих искал да започва по друг начин, да издирим нещо по-интимно.

Прислужницата виетнамка ни донесе чая. Беше облечена изцяло в черно — черни копринени панталони и черна блуза без яка. Исках да се представя, но тя изобщо не ме погледна, докато ми подаваше чашата.

— Чу ли за Майк? — попита Ланг.

— Да — казах аз. — Съжалявам.

Ланг се озърна към притъмнелия прозорец.

— Трябва да вмъкнем в книгата нещо хубаво за него. Майка му ще се радва.

— Лесна работа.

— Той беше с мен отдавна. Още преди да стана министър-председател. Издигна се по партийна линия. Наследих го от моя предшественик. Мислиш си, че познаваш някого много добре, а после…

Той сви рамене и се загледа в нощта.

Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Самата същност на занаята ми налага понякога да бъда нещо като проповедник и с годините се научих да постъпвам като психоаналитик — да седя мълчаливо, без да пришпорвам клиента. Питах се какво ли вижда навън. След около половин минута той сякаш си припомни, че още съм в стаята.

— Разбрано. Колко време ще искаш от мен?

— Общо? — Отпих глътка чай и положих усилие да не се намръщя на сладкия вкус. — Ако здравата се напънем, би трябвало да отметнем основната работа за около седмица.

Ланг се навъси тревожно.

— Седмица?

Устоях на изкушението да изтъкна, че десет милиона за една седмица труд определено не е като да получаваш минимална работна заплата.

— Може би ще се наложи пак да идвам при теб за попълване на пропуските, но ако ми отпуснеш време до петък, ще разполагам с достатъчно материал, за да пренапиша почти цялата чернова. Важното е да почнем утре и да отхвърлим набързо ранните години.

Чудесно. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре. — Изведнъж Ланг се приведе напред с чаша в ръка и лакти върху коленете в типична демонстрация на дружеско откровение. — Рут направо се побърква тук. Все й казвам да се прибере в Лондон, докато довърша книгата, да се види с децата, но тя не иска да ме остави. Знаеш ли, харесва ми как пишеш.