Сянката [bg]

Тя усърдно записваше всичко в черно-червения си бележник.

— Нещо друго?

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Лека нощ — отсече Амелия и затвори вратата.

Един от агентите ме откара до Едгартаун. Беше също тъй мрачен, както колегата му до портата.

— Дано по-скоро да приключите с книгата — рече той. — На мен и момчетата ни е дошло до гуша от тоя пущинак.

Свали ме при хотела и каза, че утре сутрин ще дойде да ме вземе.

Едва бях отворил вратата на стаята, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Кейт.

— Добре ли си? — попита тя. — Получих съобщението ти. Звучеше малко… странно.

— Тъй ли? Извинявай. Вече съм добре.

Потиснах желанието да я попитам къде е била, когато се обадих.

— Е? Видя ли го?

— Да. Преди малко бях с него.

— И как беше? — Преди да отговоря, тя бързо добави: — Само не ми казвай очарована съм.

За момент отдръпнах телефона от ухото си и му показах среден пръст.

— Определено умееш да избираш момента — продължи тя. — Видя ли вчерашните вестници? Сигурно си първият документиран случай на плъх, който се качва на потъващ кораб.

— Видях ги, разбира се — гузно отвърнах аз, — и ще го попитам.

— Кога?

— Когато му дойде времето.

Тя издаде експлозивен звук, който някак успя да обедини насмешка, ярост, презрение и смайване.

— Ами да, непременно го питай. Питай го защо незаконно отвлича британски граждани в чужда държава и ги предава на инквизитори. Питай го дали знае за уменията на ЦРУ да имитират удавяне. Питай го какво смята да каже на вдовицата и децата на човека, умрял от сърдечен удар…

— Чакай малко — прекъснах я аз. — С това удавяне съвсем ме обърка.

— Срещам се с друг — каза тя.

— Добре — отвърнах аз и затворих.

Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза в бара и да се напия.

Барът беше оформен като кръчма, където капитан Ахав не би имал нищо против да се отбие след тежък ден с харпун в ръката. Столовете и масите бяха направени от стари бъчви. По грубите дъсчени стени висяха старинни рибарски мрежи, капани за омари, шхуни в бутилки и избледнели фотографии на въдичари, застанали гордо до провесените тела на грамадни риби. Навярно сега и рибарите са отишли в отвъдното при своята плячка, помислих си аз, и настроението ми бе такова, че идеята ми допадна. Големият телевизионен екран над бара показваше хокеен мач. Поръчах си бира и порция задушени миди, после седнах така, че да виждам екрана. Не разбирам нищо от хокей, но спортът е чудесен начин да забравиш света за малко и когато изпадна в такива настроения, гледам каквото ми падне.

— Англичанин ли сте? — попита мъжът на масата в ъгъла.

Сигурно ме беше чул, като поръчвах. Освен нас двамата нямаше други клиенти.

— Вие също — казах аз.