Тайната градина

— Никога не съм мислил, че ще видя това място — прошепна най-сетне Дикън.

— Ти знаеше ли за него? — попита Мери.

Тя говореше високо и Дикън й направи знак.

— Трябва да говорим тихо — рече той. — Някой може да ни чуе и ще се чуди какво правим тук.

— О, забравих! — уплаши се Мери и запуши устата си с ръка. — Ти знаеше ли за градината? — попита отново тя, щом се успокои.

Дикън кимна утвърдително.

— Марта ми беше казала, че има една градина, в която никой не е влизал. Много се чудехме как ли изглежда.

Той млъкна и се загледа в красивите сиви плетеници наоколо, а големите му очи блестяха от радост.

— Ех, колко гнезда ще има тук, като дойде пролетта! — каза гой. — Това е най-безопасното място за гнезда в цяла Англия. Никой не идва тук, преплетените клони на дърветата и розите са така удобни за строеж. Чудя се защо всички птици от мочурите не си правят гнездата тук.

Мери несъзнателно сложи ръка на рамото му.

— А ще има ли рози? — прошепна тя. — Можеш ли да познаеш? Аз мислех, че те всички са мъртви.

— О, не! Не всички! — отвърна той. — Виж!

Той пристъпи към най-близкото дърво, което беше много старо, със сиви лишеи по кората. От него висеше завеса от преплетени клонки и израстъци. Дикън извади от джоба си ножче и разряза едно клонче.

— Има много изсъхнали клони, които трябва ла се изрежат — каза той. — Има и много стари клони, но миналата година са пораснали и някои нови. Това тук е ново. — И той докосна един филиз, който беше зелено-кафяв, а не сив и твърд.

Мери също го докосна загрижено и с благоговение.

— Това ли? — попита тя. — То съвсем, съвсем ли е живо?

Дикън се усмихна.

— Живо е като тебе и мене — отвърна той.

— Как се радвам, че е живо! — силно прошепна ля. — Искам всички те да са живи. Хайде да обиколим градина та и да видим колко живи има.

Тя се задъхваше от нетърпение. Дикън също беше нетърпелив като нея. Тръгнаха от дърво на дърво и от храст на храст. Дикън държеше ножчето си и й показваше неща, които й се струваха прекрасни.

— Подивели са — каза той, — но са загинали по нежните, а най-силните са пораснали. Расли са и са се разпростирали, докато са образували това чудо. Виж! — и той дръпна един дебел сив клон, който изглеждаше съвсем сух. — Човек може да помисли, че това е сухо, но аз не вярвам — поне не е до корен. Ще го отрежа ниско и ще видя.

Той коленичи и отряза с ножа си немного високо над земята клона, който изглеждаше безжизнен.

— Ето — провикна се той ликуващо. — Казах ли ти! Дървото е още зелено. Погледни!

Мери коленичи, преди още да й е казал, и се взираше с всичка сила.

— Когато е зеленикаво и така сочно, значи е живо — обясни й Дикън. — Ако вътре е сухо и се чупи лесно като онова преди малко, значи е свършило. Тук има един голям корен — като че ли всички тези клони излизат от не го. Ако се изрежат изсъхналите и се разкопае наоколо, тогава — той спря и погледна нагоре към висящите клончета, — тогава това лято ще има цял водопад от рози.