Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Получи ли писмото на Марта? — попита тя.
Той кимна с глава. Косата му беше къдрава, с ръждив цвят.
— Затова дойдох.
Дикън се наведе да вземе нещо, което лежеше на земята до него.
— Донесох ти градинските инструменти. Ето ги — лопата, гребло, вила и мотика. Много са хубави. Има и малка лопатка. А като купувах семената, жената в магазина ми даде без пари и няколко пакетчета бял мак и ралица.
— Ще ми покажеш ли семената? — попита Мери.
Искаше й се да може да говори като него, тъй бързо и леко. Той говореше тъй, сякаш я хареса, макар че не го беше страх, че тя няма да го хареса, макар че беше само едно най-обикновено момче от ливадите, със закърпени дрехи, смешно лице и къдрава ръждивочервеникава коса. Като се приближи до него, Мери усети чистия и свеж дъх на пирен, трева и листа, сякаш момчето беше направено от тях. Това много й хареса и като погледна смешното му лице с червени бузи и кръгли сини очи, тя забрави, че се срамува.
— Хайде да седнем на този дънер и да ги разгледаме — рече тя.
Седнаха и той извади от джоба си неугледен малък пакет от кафява хартия. Развърза канапа. Вътре имаше много други по-малки пакетчета, всяко с картинка на цвете.
— Тук има резеда и макове — рече Дикън. — Резедата мирише много хубаво и расте, където я посееш, също и маковете. Те пък израстват и цъфтят само като им подсвирнеш, те са най-хубави от всички.
Той млъкна и бързо обърна глава, а лицето му с алени бузи светна.
— Къде е тая червеношийка, дето ни вика? — попита той.
Звукът идваше от един гъст храст бодлива зеленика и Мери се досети кой чурулика.
— Наистина ли ни вика? — рече тя.
— Да — каза Дикън, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Тя вика някой, който й е приятел. Все едно че казва: „Ето ме! Погледни ме! Хайде да си побъбрим!“ Ето я там в храста. Чия ли е?
— На Бен Уедърстаф, но мисля, че и мен познава — отвърна Мери.
— Да< познава те — каза тихо Дикън. — И те харесва. Обикнала те е. Сега ще ми разправя за тебе.
Той се приближи тихичко до храста със същите бавни Движения като преди малко и започна да свири като червеношийката. Птичката послуша няколко мига, а после зачурулика тъй, сякаш му отговаряше.
— Да, наистина ти е приятелка — засмя се Дикън.
— Така ли мислиш? — зарадва се Мери. Тъй много й се искаше да знае. — Мислиш ли, че наистина ме харесва?
— Нямаше да дойде толкова близко, ако не те харесваше — отвърна Дикън. — Птиците трудно избират приятели, особено червеношийките. Те могат да презират по-силно от човек. Виж, сега се обръща към теб. „Не ме ли виждаш?“ — пита тя.
Като че ли наистина беше така. Тя тъй чуруликаше, въртеше глава и скачаше по храста.
— Разбираш ли всичко, което казват птиците? — попита Мери.
Дикън се усмихна, тъй че цялото му лице засия и се почеса по главата.
— Мисля, че да. Те също мислят, че разбирам — рече той. — Живея толкова отдавна в ливадите. Наблюдавам ги как се излюпват, как се учат да летят и да пеят. Понякога си мисля, че и аз съм като тях. Друг път пък ми се струва, че съм може би лисица или заек, катеричка, дори бръмбар, просто не зная.
Той се засмя и се върна при дънера. Започна отново да говори за семената: разказа й как изглеждат, като цъфнат, как да ги засажда и гледа, как да ги храни и полива.
— Виж какво — обърна се той към нея изведнъж. — Аз ще ти ги посадя. Къде е градината ти?
Мери стисна тънките си ръце на скута. Тя не знаеше какво да каже и цяла минута мълча. Това никога не й бе минавало през ум. Чувствуваше се нещастна. Усещаше как пребледнява и после почервенява.
— Ти си имаш градина, нали? — попита той. — Или още не са ти дали?
Лицето й наистина менеше непрекъснато цвета си. Дикън видя това и тъй като тя продължаваше да мълчи, започна да се чуди какво става с нея.
— Няма ли да ти дадат градина? — попита пак той. — Не са ли ти дали още?
Мери още по-силно стисна ръцете си и го погледна.
— Аз не познавам момчетата — рече бавно тя. — Можеш ли да пазиш тайна, ако ти кажа нещо? Това е голяма тайна и аз не знам какво ще правя, ако някой я открие… Мисля, че ще умра. — Тя каза това много твърдо.
Дикън изглеждаше съвсем слисан. Почеса се отново по главата и каза добродушно:
— Аз непрекъснато пазя тайни. Ако не пазех тайни от другите момчета за дупките на лисиците и гнездата на птиците, щеше да е опасно за тях. Мога да пазя тайна.
Господарката Мери не бе имала намерение да протегне ръка и да го хване за ръкава, но го направи.
— Аз си откраднах една градина — каза тя бързо. — Тя не е моя. Всъщност не е на никого. Никой не я иска, никой не се грижи за нея, никой не влиза в нея. Може би там вече всичко е мъртво, не зная.