Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Е, аз много ги обичах, харесвах и нея, а и тя ги харесваше — призна неохотно Бен Уедърстаф. — Веднъж — два пъти в годината отивах да работя там — да ги подрязвам и прекопавам. Те подивяха, но бяха на хубава почва и някои от тях оцеляха.
— Когато са без листа и са с кафяви и сиви клонки, как познаваш дали са живи, или умрели? — попита Мери.
— Почакай да дойде пролетта, да ги огрее слънцето, да ги навали дъжд — тогава ще видиш.
— Как, как? — извика Мери, забравила, че трябва да бъде предпазлива.
— Погледни дали по клонките няма тук-таме малки кафяви подутини. Наблюдавай ги след дъжд и ще видиш какво става. — Той неочаквано спря и любопитно погледна развълнуваното й лице. — Защо изведнъж започна да се интересуваш от рози? — попита той.
Мери усети, че се изчервява. Страхуваше се да отговори.
— Аз… аз искам да си представям, че си имам моя градина — каза тя със заекване. — Аз… нямам какво да правя, нямам си никого и нищо.
— Е — рече бавно Бен, като я гледаше, — вярно е. Никого си нямаш.
Той го каза така особено, че Мери се зачуди дали всъщност не я съжалява малко. Тя самата никога не се бе съжалявала, а само се бе чувствувала уморена и сърдита, че толкова много хора и неща я дразнят. Сега обаче светът сякаш се променяше и ставаше по-хубав. Ако никой не откриеше тайната градина, тя щеше винаги да се забавлява там.
Мери остана при градинаря още десет-петнайсет минути и му зададе толкова въпроси, колкото се осмели. Това беше всичко, което успя да направи. Той й отговаряше по своя особен мърморещ начин, но не изглеждаше сърдит, не нарами лопатата и не си отиде. Тъкмо когато Мери си тръгваше, той пак спомена отглеждането на рози и това й напомни за ония рози, които й беше казал, че обича.
— Ходил ли си скоро да видиш пак онези рози? — попита тя.
— Тази година още не. Ревматизмът много е сковал ставите ми — отвърна й той сопнато както винаги и сякаш неочаквано й се разсърди за нещо, макар че тя не виждаше причина. — Виж какво — остро рече Бен. — Не задавай толкова много въпроси. Ставаш ужасна, като почнеш да разпитваш. Хайде, отивай да играеш. Стига толкова приказки за днес.
Изглеждаше много ядосан и Мери реши, че няма смисъл да остава повече. Тръгна по външната алея, като скачаше на въже и си мислеше за градинаря. Казваше си, че колкото и да е странно, той й харесва независимо от сърдития му нрав. Да, старият Бен Уедърстаф й харесваше. Винаги й се искаше да го накара да си говори с нея и вярваше, че той знае абсолютно всичко за цветята.
Алея с лавров плет минаваше покрай тайната градина и завършваше при една врата, която водеше към гората на имението. Мери реши да поскача по алеята и после Да пообиколи из гората с надеждата, че ще види някой заек. Скачането й достави голямо удоволствие. Тя стигна до вратата, отвори я и излезе навън, защото чу тихо свирене и искаше да види какво е това.
Това беше наистина нещо необикновено и щом го видя, Мери затаи дъх. Под едно дърво седеше момче, което свиреше на грубо издялана дървена свирка. Беше около дванайсетгодишно и имаше смешен вид. Изглеждаше много чисто момче с вирнато носле, а бузите му бяха червени като макове. Мери никога не бе виждала такива големи и сини очи. Една кафява катеричка стоеше и го наблюдаваше от дървото, на което то се облягаше, а иззад един храст наблизо надзърташе фазан, като нежно протягаше шия. Съвсем близо до него се виждаха два заека, изправени на задните си лапи, които душеха с трепкащи нослета. Сякаш всички гледаха да се приближат до момчето, за да послушат странния тих звук на свирката.
Като видя Мери, момчето й направи знак да не се движи и тихичко каза:
— Не мърдай, защото ще ги изплашиш.
Мери остана неподвижна. Момчето престана да свири и стана от земята толкова бавно, че едва се забелязваше, че се движи. Най-после се изправи на крака. Катеричката се шмугна бързо в клоните на дървото, фазанът отдръпна глава, а зайците се отдалечиха със скокове, макар че никак не изглеждаха уплашени.
— Аз съм Дикън — каза момчето. — И знам, че ти си мис Мери.
В този миг Мери осъзна, че още отначало някак бе познала Дикън. Кой друг можеше да омагьосва зайци и фазани така, както туземците омагьосваха змии в Индия? Устните му бяха големи, червени и извити, а усмивката му се разливаше по цялото лице.
— Станах толкова бавно, защото резките движения ги плашат — обясни той. — Човек трябва да се движи бавно и да говори тихо, когато наоколо има диви животни.
Дикън говореше с Мери не тъй, сякаш я вижда за първи път, а сякаш я познава много добре. Тя не знаеше нищо за момчетата и затова приказваше малко сковано, защото се стесняваше.