Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Корабът представляваше странна гледка — на огромната му палуба имаше поне стотина контейнера, различни по цвят, но всичките големи колкото малко бунгало. На две трети от разстоянието между носа и кърмата стърчеше белият и чист мостик с много прозорци, като замък, надвиснал над бедняшко селце.
Шофьорът кимна отсечено, после им даде знак да слизат.
Зеро и Халид носеха старите си раници, както и спортните сакове с оръжията. Куфарът с колелца на Уилсън се набиваше на очи, докато се качваха по мостчето. Той прибра телескопичната дръжка и го понесе на ръка.
Дълга метална стълба, разделена от пет площадки, водеше към мостика. Халид, който пушеше много, се задъха на половината разстояние.
В кабината завариха първия офицер — пиеше кафе и тракаше на компютъра. Мъжът се здрависа енергично с Уилсън, широката му усмивка разкриваше едри бели зъби. На измъчен английски обясни, че той отговаря за товара, от който и те били част, технически погледнато.
Зеро попита нещо на арабски. Първият офицер го погледна, сякаш едва сега го беше забелязал и видяното не му е харесало. Неприязън пробяга за миг по лицето му, после мъжът поклати пренебрежително глава.
— Може би два часа — отговори на английски той.
Настаниха телохранителите на Уилсън в резервна офицерска каюта №3, а Уилсън — в резервна офицерска каюта №4.
— Не е лошо — каза Халид, когато придружаващият ги моряк отвори вратата на спартански обзаведеното помещение. — Виж, има телевизор.
— Само турско видео — поясни морякът. — Тоалетната е в края на коридора. Или идете сега, ако ви се ходи, или ще чакате, докато дойде някой да ви придружи. — Размаха пръст да подчертае казаното, после поведе Уилсън към неговата каюта и повтори инструкциите със същия тон.
Уилсън огледа стаята — легло, мивка, огледало, вграден гардероб и скрин с чекмеджета, телевизор, си ди плейър, — после се изтегна на леглото. Имаше нещо затворническо въпреки наличието на прозорец.
Уилсън усещаше товаренето на всеки пореден контейнер не със слуха, а с тялото си. Корабът потреперваше под тънкия матрак на леглото и му напомняше за подобни моменти в затвора, когато решетките се затваряха с трясък или масивните електронно контролирани врати се плъзгаха по релсите си.
Понеже за пръв път се качваше на кораб, Уилсън би искал да излезе навън и да види как екипажът подготвя отплаването. Би му било приятно да разгледа и самия кораб. Освен това му се пушеше.
Вместо това трябваше да чака, но това той го умееше до съвършенство. И да бе страдал на времето от някакво нетърпение, затворът се беше погрижил да заличи без остатък тази емоция. В паузи като тази и при отсъствието на каквото и да било напрежение той можеше да забрави за кратко тъгата си.
Извади от портфейла си разпечатана на принтер снимка на Ирина. Беше малка, кажи-речи колкото пощенска марка, и нямаше нужда от прегъване. Пасваше идеално в едно от отделенията за кредитни карти. Уилсън знаеше от опит колко повреди може да причини многократното сгъване и разгъване — дори на писмо, какво остава за фотография.
А тази снимка дори не беше с добро качество, принтирана на обикновена хартия в едно фотостудио. Беше изтеглил снимката на Ирина от сайта с украински момичета (тридесет и две на страница), всичките в търсене на американски ухажори, всичките усмихнати. Тези жени не търсеха любов и той го знаеше. Търсеха билет. Еднопосочен.
Беше се спрял на Ирина заради малката снимка с посредствено качество, но въпреки това, когато се загледаше в лицето й, долавяше проблясък на душевна щедрост. Беше й пратил два имейла през ukrainebrides.org, който действаше като брокер и посредник. Сайтът предлагаше членство, като цената зависеше от броя на жените, с които би искал да се свържеш. Публикуваше снимки и биографични данни на наличните момичета. Обясняваше и определяше стъпките на ухажването, от размяната на писма до доставките на шоколадови бонбони и цветя, които един ден евентуално биха довели до „романтична визита“. Сайтът се задължаваше и да уреди подробностите по временните визи за предбрачните срещи, както и за сватбените церемонии, ако се стигне дотам.
Човек можеше да избере и по-пряк път, записвайки се за „романтично пътешествие“, по време на което заинтересуваният мъж заедно с още двайсетина други „ухажори“ щеше да присъства на партита — в местни заведения от Ялта до Киев — в компанията на стотина налични жени.
Уилсън следваше традиционния маршрут на „ухажване“, който започваше с размяна на писма. Първият му имейл съдържаше кратко описание на самия него — Франсиско Д’Анкония, заможен трийсетгодишен бизнесмен, който понастоящем се занимава с внос-износ. В отговора си, някак срамежлив и колеблив, жената обясни, че работела като сервитьорка в едно кафене в Одеса. Живеела с родителите си и с двете си сестри. Макар да му беше ясно, че езиковите неточности на изказа й се дължат на неадекватната компютърна програма за превод, а не на детска наивност, Уилсън все пак остана очарован.