Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Май попрекали с виното, като те слушам.
Уилсън си пое дълбоко дъх. Дебелото копеле отсреща никога нямаше да разбере.
Изведнъж арабинът направи нещо неочаквано. Махна с ръка да сложи край на разговора и посегна към сака, който беше оставил на пода до стола си. Извади черна кутийка за бижута, сложи я на масата и я побутна към Уилсън.
— Това е за теб — каза той, сведе глава и сложи ръка на гърдите си.
Уилсън огледа кутийката. Беше от онези, кадифените, за годежни пръстени.
— Не знаех, че ме обичаш толкова.
Хаким се усмихна. „Отвори я“, казваше погледът му.
Уилсън се поколеба. После посегна към кутийката, повдигна капачето и откри кървавочервена капсула в коприненото гнездо за пръстена. Не бяха витамини.
Хаким се изкиска.
— Докато смъртта ни раздели. — Повдигна яката на ризата си отляво, колкото да се види пришитата там идентична капсула.
Уилсън се втренчи в него.
— И мислиш, че ще изпия това?
Хаким сви рамене.
— Твоя работа — каза той. — Но ако те хванат, ще ти разкатаят фамилията.
Уилсън затвори кутийката и я прибра в джоба си.
— Болезнено ли е?
Хаким поклати глава.
— Не. Виждал ли си снимки от масовото самоубийство на ония откачалки в Джоунстаун? Всички се усмихват.
Уилсън се наведе напред.
— Не бяха усмивки, а посмъртно вкочанясване.
9.
Автомобилът се изтегли от участъка с еднопосочно движение в покрайнините на град Джуниех и пое към Триполи. Шофьорът с каменно лице не обелваше дума. За разлика от него, Зеро и Халид плямпаха на задната седалка. На арабски и без прекъсване. Непознатият език обливаше Уилсън като бял шум, само вмъкнатите думи и фрази на английски привличаха вниманието му. „Окей! Фифти сент! Виагра… «Никс».“
Зеро и Халид трябваше да се грижат за сигурността му. Така поне твърдеше Хаким. Но Уилсън не беше толкова наивен. Да, сигурно щяха да го защитят, ако някой се опита да го ограби, но основната им задача беше да опазят дела на Хаким, в случай че Уилсън реши да духне с него.
След половин час друсане по разкъртената магистрала стигнаха прашните предградия на пристанището. Минаха покрай запусната овощна градина, обрасла с бурени между редиците с дървета, после покрай емигрантско селце от яркоцветни палатки.
— Сирийци — изсумтя Халид. — Крадат работата на хората.
Сирийското селце отстъпи пред жилищни блокове, които приличаха на гробници. Почвата и сградите бяха в еднакъв жълтеникав цвят. Хлапета тичаха след футболна топка сред облаци прах. Жена в бяла дреха размахваше метла.
От задната седалка Зеро повиши глас. Халид се изсмя и каза:
— Забрави.
На пропускателния пункт към пристанищните докове шофьорът отвори протъркан портфейл, извади сгънат лист и го подаде. Пазачът го погледна, сгъна го внимателно и го върна с някакви указания.
Подминаха два малки товарни кораба в процес на разтоварване, после заобиколиха голям хангар, най-вероятно сух док за ремонтни работи. А после — ето я и нея — „Кралица Мармара“. Брънките на котвената верига бяха дебели колкото китките на Уилсън. Плаваше под турски флаг — бели като сняг полумесец и звезда на яркочервен фон. Докато шофьорът паркираше в сянката на гигантския нос, голям кран завъртя стрелката си над палубата и започна да спуска контейнер в яркосин цвят.
— Вижте колко е голямо това нещо — каза Халид. — По-голямо от футболно игрище. — После кимна към контейнера. — Това наше ли е, как мислите?
Уилсън сви рамене. Едно нещо знаеше със сигурност. Хаким имаше много пари, така че ако не станеше нещо катастрофално, контейнерът щеше да е на борда, преди да са отплавали.
Задачата на Уилсън беше да придружи хашиша до Одеса, където щеше да го замени за оръжия. После щеше да потегли с оръжията към Африка и да ги замени за диаманти, които щеше да достави на Хаким в хотел „Бялата лилия“ в Антверпен. Което означаваше, че не е нищо повече от обикновено муле. Също като момичетата, които прекарват кока от Колумбия, и той щеше да си изкара надницата, поемайки огромен риск. Всеки етап от пътуването криеше опасности, все по-големи. Уилсън си даваше сметка, че има поне десетина неща, които могат да се объркат, най-вече в точките на прехвърляне. Докато не предадеше диамантите на Хаким, щеше да ходи по тънко въже.
Очертаваше се да натрупа доста неща в досието си за толкова кратко време — наркотрафик, незаконна търговия с оръжие, контрабанда на диаманти. Но печалбата беше съизмерима с риска. Може и да не беше най-безопасният начин да натрупаш много пари, но със сигурност беше най-бързият.