Лош късмет и неприятности

— Колко болна?

— Много болна.

— Умря ли?

— Не, оправи се.

— Тогава трябваше да пристигнеш по-рано.

— Благодаря, че споделяте тревогата ми.

— Ние също се тревожехме — каза Нили. — Решихме, че са пипнали и теб.

О’Донъл кимна.

— Има за какво да се тревожите. Ситуацията наистина е много обезпокоителна. Наложи се да чакам четири часа полета, така че запълних времето, като звънях по телефона. Франц не ми вдигна. Вече разбирам защо. Суон, Диксън, Ороско и Санчес също не отговориха. Стигнах до заключението, че един от тях е събрал всички останали и заедно са се сблъскали с някакъв проблем. Реших, че в групата не влизате ти и Ричър, защото ти си прекалено заета в Чикаго, а Ричър е напълно неоткриваем. Аз също не влизах в сметката, защото за известно време бях в Ню Джърси.

— Не бях прекалено заета — отвърна Нили. — Как можа да си го помислиш? Щях веднага да зарежа всичко и да дойда.

О’Донъл отново кимна.

— Отначало това беше единственото, което ми даваше някаква надежда. Реших, че все пак щяха да ти се обадят.

— Тогава защо не са го направили? Защото не ме обичат?

— Дори да те мразеха, пак щяха да ти се обадят. Да не ти се обадят означава доброволно да се лишат от едно предимство. Кой ще иска да се бие само с една ръка, ако може да използва и другата? Но в крайна сметка важна е не действителността, а това как я възприемаме. В сравнение с нас ти вече си от много по-висока класа. Мисля, че просто са се поколебали, преди да ти се обадят. А после е станало твърде късно.

— Как така?

— Ето как: един от тях — Франц, както вече разбрах — се е сблъскал с някакъв проблем и се е обадил на всички, които според него са били на разположение. Това не включва теб и Ричър, по подразбиране, а също и мен по една нещастна случайност, защото не се намирах на обичайното си място.

— И ние разтълкувахме ситуацията по същия начин. Но ти се явяваш като бонус. Това, че сестра ти се е разболяла, за нас е щастлива случайност. Може би и за теб.

— Но не и за нея.

— Престани да хленчиш — обади се Ричър. — Нали е жива, какво повече искаш?

— И аз се радвам да ви видя — отвърна О’Донъл. — След толкова години.

— И все пак как влезе? — настоя Нили.

О’Донъл извади сгъваем нож от единия джоб на сакото си и бокс от другия.

— Човек, който може да мине с тях през охраната на летището, със сигурност може да влезе във всяка хотелска стая.

— А как ги прекара на летището?

— Тайна — отвърна О’Донъл.

— Керамика — каза Ричър. — Вече не ги произвеждат. Защото не активират металотърсачите.

— Точно така — потвърди О’Донъл. — В ножа изобщо няма метал, с изключение на пружината за отваряне, която е стоманена. Но тя е много малка.

— Радвам се да те видя отново, Дейвид — каза Ричър.

— И аз. Но ми се иска да бяхме се срещнали при по-щастливи обстоятелства.

— Обстоятелствата току-що станаха с петдесет процента по-щастливи. Мислехме, че сме останали само двамата. Но вече сме трима.

— С какво разполагаме?

— Много малко. Вече си прочел заключението от аутопсията. Освен това знаем за двама обикновени на вид бели мъже, които са претърсили офиса му. Не са намерили нищо, защото той е изпращал важните документи по пощата, за да бъдат на сигурно място. Намерихме пощенската му кутия, прибрахме последните четири флаш памети, които е използвал, и разполагаме само с още един опит да отгатнем паролата му.