Лош късмет и неприятности

— А ти какво би използвал за парола?

— Аз ли? Аз работя по-лесно с цифри. Всичките са на горния ред на клавиатурата, в една удобна редичка. Няма нужда да умееш да пишеш на клавиатура.

— Кое число би избрал?

— С шест цифри? Вероятно щях да напиша рождения си ден — месец, ден и година — и да използвам за парола най-близкото просто число до него.

Той помисли секунда и добави:

— Всъщност така щеше да възникне проблем, защото има две най-близки прости числа — едното е точно със седем по-голямо, а другото със седем по-малко. Така че сигурно щях да използвам квадратния корен на рождения си ден, закръглен до третата цифра след десетичната запетая. Като не броим самата десетична запетая, остават шест цифри, всичките различни.

— Абсурд — каза Нили. — Според мен можем да бъдем съвсем сигурни, че Франц не би използвал подобна парола. Вероятно никой друг човек на света не би го направил.

— Значи ще бъде добра парола.

— Каква е била първата му кола?

— Вероятно някаква бричка.

— Но мъжете обичат коли, нали така? Каква беше любимата му кола?

— Аз не обичам коли.

— Мисли като него, Ричър. Той обичаше ли коли?

— Казваше, че винаги е искал да има червен ягуар Екс Кей И.

— Струва ли си да пробваме?

Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен.

— Може би — отвърна Ричър. — Със сигурност ще бъде нещо специално за него. Нещо като талисман, за което му е било приятно дори само да си спомня. Или някакъв кумир, или нещо, за което винаги е мечтал. Така че ягуар Екс Кей И може би има смисъл.

— Да го пробвам ли? Остават ни само шест опита.

— Със сигурност бих го пробвал, но ако ни оставаха шестстотин.

— Чакай малко — каза Нили. — Помниш ли какво ни каза Анджела? Как постоянно повтарял, че военните следователи са недосегаеми?

— Това е адски дълго за парола.

— Можем да го разбием на части. „Военни следователи“ или „недосегаеми“.

Слонска памет.

Ричър кимна.

— Общо взето, ние си живяхме доста добре, нали? Значи сигурно му е било приятно да си спомня старите времена. Особено тук, в Кълвър Сити, където не се случва нищо интересно. Хората се наслаждават на носталгията, нали? Като в онази песен — „Каквито бяхме“.

— Имаше и филм с това заглавие.

— Виждаш ли? — каза Ричър. — Значи е популярна емоция.

— Кое да пробваме първо?

Ричър чу детското гласче на Чарли в главата си. Момчето каза Военните следователи и спря, все едно думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Недосегаеми — изрече той. — Единайсет букви.

Нили набра „недосегаеми“.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга тя.

После набра военните следователи. Пръстът й увисна над клавиатурата.

— Много е дълго — заяви Ричър.

— Да или не?

— Пробвай.

Грешна парола.

— По дяволите — изруга отново Нили и замълча.

Ричър продължаваше да мисли за Чарли. И за малкия му стол, на който беше написано името му. Представи си сигурната ръка на Франц, която го изписва на облегалката. Миризмата на прогореното дърво. Подарък от баща за син. Направен с любов, гордост и вярност.