Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Салам алейкум, Фатхи — поздрави тя.
Старецът вдигна поглед, присви очи и вдигна за поздрав изкривената си от артрита ръка.
— Разтревожихме се за теб. — Човекът се разкашля. — Чудехме се дали не са те арестували.
Лейла се засмя.
— Израелците не смеят да ме арестуват. Атаф как е?
Старецът сви рамене, а сбръчканите му пръсти потупаха дръжката на бастуна.
— Днес я заболя гърбът и затова си е в леглото. Искаш ли чай?
Лейла поклати глава.
— Искам да се изкъпя, а след това имам работа. Може би по-късно. Кажи на Атаф да ми се обади, ако трябва нещо да се напазарува.
Тя мина покрай стареца, влезе във входа, изкачи двата етажа каменно стълбище до апартамента си, който заемаше най-горния етаж на сградата. Беше семпъл, с високи тавани, хладен, с две спални, едната, от които й служеше за кабинет, голям хол, малка кухня и баня в дъното, а от банята — тясно стълбище от бетон, което водеше към плоския покрив с изглед към Дамаската порта и разбърканата шахматна дъска на стария град. Живееше тук вече почти пет години, беше го наела от местен бизнесмен, чиито родители Фатхи и Атаф обитаваха приземния етаж и се грижеха за сградата. С парите, които изкарваше като журналистка на свободна практика, можеше да си позволи нещо по-луксозно — в квартала „Шейх Джарах“ например, с шикозните му апартаменти и оградените с дувари къщи. Умишлено обаче беше решила да остане тук долу, в сърцето на източен Йерусалим, сред блъсканицата, шума и мръсотията. Това беше послание: Аз не съм от онези журналисти, дето получават от вас каквото искат, а след това се оттеглят в безопасността на „Хилтън“ или на Американската колония. Аз съм една от вас. Палестинка. Жестът беше дребен, но необходим. Налагаше се непрекъснато да се доказва, да поддържа фасадата.
Хвърли нещата си на дивана — който заедно с малката маса, телевизора и две вехти кресла представляваше цялата мебелировка в хола, — грабна бутилка минерална вода „Евиан“ от хладилника и отиде в кабинета. Лампичката на телефонния секретар светеше, тя глътна малко вода, отиде в дъното на стаята, седна зад бюрото, вдигна поглед както винаги към голямата снимка в рамка на стената — баща й в бяла лекарска престилка и слушалка на врата. Беше любимата й снимка, единствената, която беше запазила след смъртта му, и гърлото й се стегна за миг, преди да сведе поглед и да натисне бутона на телефонния секретар.
Имаше единайсет съобщения. Едно беше от „Гардиън“, с което й напомняха за статията за палестинските колаборационисти; друго от Том Робъртс от британското консулство, който през последните шест месеца безуспешно се опитваше да я сваля; бе се обадила и приятелката й Нуха, питаше я иска ли по-късно да се видят на по едно в хотел „Йерусалим“; кореспондентът на „Ройтерс“ Сам Роджърсън пък я предупреждаваше за завзетата от „Воините на Давид“ къща в стария град, за която тя вече беше чула в Рамала. Останалите бяха или обиди, или заплахи за убийство. „Отвратителна, мръсна, лъжлива, лапаща курове курва.“ „Наблюдаваме те и един ден ще дойдем и ще ти пуснем куршум в главата. След като сме те изнасилили, разбира се.“ „Ще ти наврем нож в мръсната арабска путка и ще те разпорим, мръсна лъжлива кучко!“ „Смърт на арабите! Израел! Израел!“
Ако се съдеше по акцента, както обикновено повечето обаждания бяха или от израелци, или от американци. Редовно си сменяше телефонния номер, но само след ден или два те винаги откриваха новия и обажданията продължаваха с нова сила. Преди години, когато започна да пише, това я потискаше. Вече беше свикнала дотолкова, че изобщо не й правеха впечатление; повече я беше страх от редакторите, които си искаха статиите. Само нощем в тишината и самотата бронята й се пропукваше и ужасът от това, с което се беше захванала, стигаше до съзнанието й. Нощите понякога бяха страшни. Много страшни.
Прослуша съобщенията, изтри ги, включи мобилния си телефон да се зарежда, звънна на Нуха, за да се уговорят за вечерта, и на свои познати, за да разбере подробности за окупираната къща в стария град. Беше написала няколко статии за първите години на „Шаялей Давид“ и наскоро беше получила поръчка от „Ню Йорк Ривю“ да направи задълбочен профил на водача им, родения в Съветския съюз заселник Барух Хар Цион. Настоящата окупация беше добър повод за това и Лейла се зачуди дали веднага да не тръгне към стария град. Реши, че няколко часа повече едва ли ще имат някакво значение, допи водата, отиде в спалнята и се съблече.