Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
Обърна се, за да подкани сина си да влезе, и в тоя миг вратата се изтръгна от ръката му. Ралф, минал внезапно от другата страна, с цялата си сила бе се облегнал на нея, така че тя издумка тъпо върху стената. И свирна с уста.
— Ралф! — викна Бокенхаймер. — Какво…
Двама души, две почти момчета, едно черно и едно бяло момче, се втурнаха бегом в кабинета, насочили към него също такива дълги сивочерни цеви, каквато стърчеше сега на сантиметри от ребрата му.
— Дръпни се! — изсъска Ралф в ухото му. Бокенхаймер залитна гърбом в кабината, освобождавайки входа й, понечи да вика, но гласът му бе изчезнал заедно с всичките негови сили и вълшебни способности.
— Момчета, какво сте намислили, моля ви!
— Ще взривим машината — отвърна спокойно синът му. — Дръпни се, ти казах! Навън излез!
— Не! Не! Неее — разпери ръце Бокенхаймер, сякаш искаше да защити и нея, и целия свят.
Някой два пъти му изшътка да мълчи, два пъти остро: шът, шът! Но той не усети веднага колко остро бе то, как го прониза и мина през гърдите му на две различни места. Усещаше само полета си напред към нещо, което ръцете му се опитаха да прегърнат на пода. Шът, шът, мълчи! — беше му казала смъртта и той го чу със сплескано върху килима лице. А, ти ли си? — поиска той да възкликне като на стара познайница, разхождала се хиляди пъти, босонога и лека, по пясъка на пустинята в него. Щеше още нещо да й каже, но го стресна един зов, много силен и много далечен бе той:
— Таткоооооо!
— А? — запита Бокенхаймер. — А? — и се сърдеше, че нещо бе спряло полета му напред, че бе почнало да го върти грубо и безжалостно на едно място.
— Татко, не аз, не съм… татко! Аз не стрелях, не аз… — викаше Ралф над него, друсайки го за раменете.
— А, Ралф, ти ли си? — зарадва му се Бокенхаймер.
— Татко, не аз, чуваш ли ме…
Песъчинките-неврони в пустинята заскърцаха болезнено, но слънце не се появи под свода на пещерата; само нещо прелиташе насам-натам, сякаш прилепи летяха, черни прилепи-мисли пищяха като прилепи със своите нечувани от никого звукови радари.
— Без… безсмислие… е — зашепнаха вкоравените му устни. — Черте… шиши… Болтъ… Болтъ… черте… — и изведнъж милиардите песъчинки бяха обединили своето скърцане, бяха го слели в един вик. Той прокънтя в пещерата, заливайки я с ослепителна светлина, отекна в грамадния кабинет, в бронираната кабина, в лъскавия метал на машината. — Ралф! Бягай! Ще те убият! Ъъъх, безсмислено е, бягай, момчето ми! Рааалф!
Синът стоеше, провесил над него ръце, които сега изпъна сякаш във войнишка стойка.
— Татко, аз… аз няма да бягам…
— Хайде! — викна му бялото момче.
— Хайде! — дръпна го черното момче за лакътя.
— Дръж! — каза бялото момче към черното момче. — Ралф, на дивана ли да го сложим?
Той не отговори.
— Опомни се! Включил съм часовника! — викна му черното момче.
— Сам каза да го застреляме, ако се противи! — изпъшка под тежестта на убития бялото момче. — Заключвай кабината, стига си стърчал така!
Ралф пъхна пистолета в джоба си, за да не му пречи, затвори безшумно тежката врата и също така спокойно я заключи.
V
Взривът, макар и слаб, беше добре пресметнат. Без да засегне каквото и да било друго в сградата, поради броневата изолация на кабината, малката пластична бомба се оказа напълно достатъчна да стопи до неузнаваемост машината. Момчетата бяха съобразили и друго — преди да се предадат, както се казва, в ръцете на правосъдието, те се предадоха в лапите на печата. Надхитрена, полицията не успя навреме да прекъсне добре организираната пресконференция, а с несъгласието си да изчака нейния край само разяри и без това силно възбудените журналисти. На другия ден те, естествено, не пропуснаха да си отмъстят за това.
На другия ден — фьонът все още духаше и навярно мнозина в града и околностите му се чувствуваха неразположени — вестниците сякаш бяха си обявили състезание за най-гръмогласното заглавие на материала. И все пак или защото фантазията на репортерите бе скована от журналистическите шаблони, или пък това наистина най-силно привличаше читателите, заглавията в общи линии варираха една и съща тема: Най-голямото отцеубийство на века. Въпреки че веднага следваха думите на Ралф Бокенхаймер: „Аз не съм отцеубиец, аз убих човека, който волно или неволно щеше да даде на олигархията средство за убиване на всички бъдещи деца. Ако се осъществи идеята на баща ми, на Земята ще престанат да се раждат свободни хора, ще се произвеждат психически хомункулуси.“