Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
— Несигурна е върхушката! — викна Ралф. — Несигурна е буржоазията, която трепери за парите си, понеже егоизмът й пречи да разбере какво трябва да прави с тях, несигурен е еснафът…
— Ралф, помолих те да ме изслушаш! — повтори настойчиво Бокенхаймер. — Аз тръгнах от тая мисъл, като по същия начин се разбунтувах срещу нея. Бях записал психиатрия, за да разбера и проумея патологичността на собствения си мозък, а започнах да виждам патологията на света…
— На нашето общество, искаш да кажеш! — прекъсна го пак момъкът.
— На света! — почти извика Бокенхаймер. — На света! И реших, че на хората трябва да се помогне не да се примиряват със състоянието на несигурност, а да придобият състоянието на сигурност.
— Ха! — изсмя се Ралф и това приличаше на смеха на умопобъркан. — Великият откривател! Маркс отдавна го е казал: Не само да се обясни светът, а да бъде променен! Но то с машини няма да стане и не с твоите чудовищни маниащини!
Бокенхаймер още повече се сви от удара.
— Ралф, момчето ми, ти никога не си наричал така машината! — пошепна той и се надяваше, че синът му вече е усетил нечовешката обида в думите си или поне ще я чуе в тихия бащин укор. Но когато вдигна поглед, видя, че момчето бе направило една крачка към него, че това момче не беше неговото момче. че нямаше нищо общо с неговия син отпреди няколко дена, отпреди заминаването му за Франция. — Ралф — почти изплака той. — Какво е станало с тебе? Ти много добре разбираше машината. Знаеш, че тя трябва сами да ни помогне да изучим мозъка, да може научно да прогнозираме бъдещия човек в бъдещото общество.
— Глупости! Всеки прогнозира бъдещето според собствения си интерес — надвика го синът и направи още една колеблива крачка към него.
— Ралф — стенеше бащата. — Ти знаеш още, че никога не ще позволим за машината друго приложение освен може би в правосъдието, където обществото и така си има право на наказателно въздействие върху индивида. Само за да хуманизираме наказателното…
— Татко! — прекъсна го Ралф с ледено нетърпение. — Стига приказки! Казах ти открито: искам да те убия. Слагай ме в машината, докато не е станало късно! Хайде!
Бокенхаймер се изхлузи от бюрото, хвана се за ръба му с две ръце и остана така облегнат на тях, смазал ги до безчувственост с тежестта на отпуснатото си тяло.
— Не разбра ли, че не се шегувам? — кресна му заповеднически синът. — Ето, приготвил съм се!
Един грамаден пистолет се заизмъква от джоба му и бащата позна, че това оръжие наистина бе приготвено за убийство — грамадно го правеше дългият заглушител на цевта.
— Ралф!
— Хайде, бързо! — заповядваше вече и насочената цев.
— Но, Ралф, програмата трябва да се промени, аз… аз сега не съм в състояние…
— Ще ми пуснеш програмата на Вики! Нали тя укротява хората.
— На Вики? Да, да, на Вики…
— По-бързо, ти казах! Не отговарям за себе си!
Бокенхаймер залитна към бронираната врата. Щеше да падне върху нея, но го възпря протегнатата му ръка, посегнала да отмести стоманената пластинка над ключалката. С другата той трескаво затършува в джоба си за ключа, питайки се не би ли могъл да събере сили за един хипнотичен удар. Не, нямаше да събере толкова сили — черното око, което го визираше в гърба и чийто пронизващ поглед той усещаше, бе по-силно. Охраната… как влезе сам в капана с тоя номер пред охраната! И нищо не усети, никакво предчувствие! Впрочем като че ли имаше в началото или още от сутринта? В това парализиращо въздействие на фьона?… Поне един телепатичен импулс! Дежурният перцепиент в института щеше да го улови, но каква полза? Пък и момчето се предаваше само. Но чакай, та нали честотата на биотоковете в програмата на Вики… Да го приспи, пък после!…
— Прощавай, Ралф — замърмори той без дъх. — Така ме обърка, че не мога веднага да си спомня шифъра. Отгде се взе тоя афект у тебе! Може би си прав за машината. По-опасна е, отколкото предполагах…
Мълчанието зад него неумолимо го тласкаше към тапицираната отвън броня, накара го да се забърза. Бе отключил вече предпазния капак над избирателната шайба, пъхна пръста си в нея: три, буквата Г, осем, едно, четири, буквата А, три, буквата М… — автоматизмът в пръста му беше по-хладнокръвен от разстроената му памет и безпогрешно навъртя шифъра.
— Готово! — въздъхна Бокенхаймер с облекчение, идещо от лекотата, с която се отваряше тежката стоманена врата и от блясъка на апаратурата в тъмното помещение, сякаш този блясък бе светлината на избавлението.