Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
Майката и бащата? Машината да стане майката и бащата, за да бъде освободено човечеството от някакви комплекси, чието наличие съвсем не е доказано? Та кои родители ще се откажат от правото си да възпитават своите деца? Само някое чудовище като него, чиито деца са останали по негова вина без майка. А Ноули би рекъл, че и синът на Тарас Булба е станал предател заради Едиповпя си комплекс. Казакът имаше ли жена, тя какво… тази прилича малко на Джейн. И как да няма това шантаво общество комплекси, като дори и фотомоделите в рекламите за очила са голи!
Бокенхаймер се усмихна тъжно, но не обърна страницата. Рекламната гърла още не искаше да пусне погледа му. Гъделичкаше го с нелепи въпроси: Това тънко и префинено тяло колко деца може да роди, каква ли майка би била Джейн за децата му, ако се оженеше за нея… Каква ти майка, та тя колко години само е по-стара от Ралф? Но Вики навярно би се влюбил в нея като дете в майка и като събуждащ се мъж. Дали е започнал вече да се събужда?
— Я! — извика уплашено момчето и Бокенхаймер го видя да стои край незатворената врата.
— Влез, Вики! — зарадва се бащата така, че всичко в него се разтрепера и зазвъня.
— Не, аз… прощавай…
— Какво има? Влез да се видим де!
— Но… войниците казаха…
Трепетът и звъненето свършиха с един болезнено остър звук, който го спря в устрема му към детето и го върна на бюрото, пред глупавото списание.
— Не се плаши — смотолеви той. — Просто не са ме видели. Седни де, защо не седнеш? Как мина днес училището?
Момчето си остана на мястото.
— Знаеш ли какво, Вики — опита се да го предразположи бащата. — Хайде да не казваме никому, че съм си дошъл, а? Много те моля, имам работа и не искам да ме смущават.
— Ще ме слагаш ли в машината? — запита шепнешком момчето, сякаш веднага бе почнало да играе играта със запазването на тайната.
— Никаква машина за днеска! — размаха ръце в изкуствена шеговитост Бокенхаймер, но не можа да не се вгледа с професионално око в момчето.
Момчето все още не променяше дълбоко изплашения си и смутен вид. Съобщението очевидно не му донесе никакво облекчение, значи не от машината се боеше. Стоеше вдървено пред вратата, облечено в най-моден юношески костюм, без гънчица и без петънце по него. Можеше ли едно петнайсетгодишно момче да се прибира така от улицата? А защо пък това да е ненормално? Ще кажат глупаците: ограбил му е детството — но какво значи да ограбиш някому детството? Една лекомислена фраза, изречена пак от стародавния страх пред себе си; той, същият, предизвиква и нелепата носталгия по онова краткотрайно време, когато си имал напълно несъзнателно отношение към света. Та какво приятно има за детето в тоя период? Биологическият му егоизъм непрекъснато и все по-болезнено се сблъсква с явления и предмети, неподчиняващи се на волята и желанията му. Единственото предимство на детето е, че болката трае по-кратко, отколкото при възрастния, но затова пък е безкрайно пъти по-честа. Това е един барабанен бой върху десетинакилограмовата мръвка месо; непрекъснато, всяка секунда, онова, което Ноули нарича „свръх-азът“, стоварва своя жесток чук върху тия десет килограма биология, за да изкове от тях бъдещия човек. Това ли е щастливото детство, за което тъгуват изкукуригалите старци? Ограбил му бил детството!…
— Вики — рече Бокенхаймер с изкуствената си усмивка. — Ще те питам нещо, но то е така, от научен интерес, няма да ти се карам. Защо влезе в кабинета ми, като знаеш, че не позволявам да се влиза в мое отсъствие? Спомни си и в кой точно миг реши да влезеш.
Момчето запелтечи, но пак повече от смущението си, което още не можеше да преодолее — иначе то бе свикнало на всякакви разпити, а и баща му никога не бе проявявал към него особена строгост:
— Аз… още одеве, но помислих, че си се прибрал. Така си помислих, не знам защо, макар че ти… нали затова ги питах… Извинявай, татко! Аз исках само едно списание, ако не ти трябва…