Педагогическата машина

Сугестологът се изправи на дивана и погледна часовника си. Виктор сигурно си е дошъл от училище. Би трябвало веднага да провери от какво толкова се е разтревожил Стенфорд, но ако отидеше при него, охраната можеше случайно да го зърне през прозореца от стълбището за горния етаж. Да повика слугинята също бе рисковано. Изобщо можеше сега да се ругае колкото си ще заради глупавия номер, който не биваше да бъде разкрит от Мърроу и който скопи безстрашието на Болтън. Момчето бе извънредно чувствително към телепатични импулси, но сугестологът се чувствуваше така изтощен, че не знаеше след едно ново напрежение какво би останало още в мозъка му. И все пак тревогата за това момченце с възмесестото еврейско носле, с къдравите гъсти коси, с маслено лъскавите и пубертетно унесени очи го накара да застане насред кабинета, стиснал с длани слепоочията си.

Като постоя така около минутка, той отпусна ръце и си каза отпаднало: Не, няма да дойде, невъзможно ми е да се концентрирам! После провлече крака по килима към бюрото, съобразявайки с какво да се заеме. Прииска му се да прочете нещо, но не научна книга, това нямаше да бъде почивка. Спомни си, че видя наскоро в стаята на Ралф „Тарас Булба“ на Гогол. Не му направи впечатление, нали момчето следваше славянска филология, дори и заглавието не извика в съзнанието му друго рлзмърдване освен мигновените очертания на плакатен казак с огромни мустаци. А сега Бокенхаймер изтръпна пред една отдавна забравена картина: степ… (а защо степ?) едно момче на колене се моли, един баща, който стреля от упор в него… Вики! — простена той. — Нима те убивам, момчето ми? Вики! — И бързо заразлиства някакво илюстровано списание, за да прогони чудовищното видение.