Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
Сугестологът се изправи на дивана и погледна часовника си. Виктор сигурно си е дошъл от училище. Би трябвало веднага да провери от какво толкова се е разтревожил Стенфорд, но ако отидеше при него, охраната можеше случайно да го зърне през прозореца от стълбището за горния етаж. Да повика слугинята също бе рисковано. Изобщо можеше сега да се ругае колкото си ще заради глупавия номер, който не биваше да бъде разкрит от Мърроу и който скопи безстрашието на Болтън. Момчето бе извънредно чувствително към телепатични импулси, но сугестологът се чувствуваше така изтощен, че не знаеше след едно ново напрежение какво би останало още в мозъка му. И все пак тревогата за това момченце с възмесестото еврейско носле, с къдравите гъсти коси, с маслено лъскавите и пубертетно унесени очи го накара да застане насред кабинета, стиснал с длани слепоочията си.
Като постоя така около минутка, той отпусна ръце и си каза отпаднало: Не, няма да дойде, невъзможно ми е да се концентрирам! После провлече крака по килима към бюрото, съобразявайки с какво да се заеме. Прииска му се да прочете нещо, но не научна книга, това нямаше да бъде почивка. Спомни си, че видя наскоро в стаята на Ралф „Тарас Булба“ на Гогол. Не му направи впечатление, нали момчето следваше славянска филология, дори и заглавието не извика в съзнанието му друго рлзмърдване освен мигновените очертания на плакатен казак с огромни мустаци. А сега Бокенхаймер изтръпна пред една отдавна забравена картина: степ… (а защо степ?) едно момче на колене се моли, един баща, който стреля от упор в него… Вики! — простена той. — Нима те убивам, момчето ми? Вики! — И бързо заразлиства някакво илюстровано списание, за да прогони чудовищното видение.
Беше от ония издания, конто си въобразяваха, че пробутват на масовия читател две-три сериозни статии, като ги гарнират с петдесет страници реклами и пикантерии. Бокенхаймер се опита да зачете отбелязания от Джейн материал, който оправдаваше присъствието на това списание върху писалището му. Със стереотипната сензационност се съобщаваше за някакво циганче в Унгария, което още не ходейки на училище, можело да извършва наум сложни аритметични действия, да композира симфонична музика. Не го дочете и обърна страницата, мъчейки се да си спомни как изглеждаше Виктор на същите години. Нежничко момченце беше, необикновено привързан към майка си и доста разглезено от нея. Боеше се от него… да, бояха се децата му, не им е леко с такъв баща! Дори след смъртта на майка им те с нищо не се приближиха към него. Може би се гордееха пред другарчетата си, но страхът от изключителността на баща им бе очевиден и затова той най-напред се зае с него. Без да се пита дали това е Едиповата амбивалентност, в чието съществуване не вярваше, просто искаше да ги освободи от страха. А Ноули бе настоявал възторжено, в тон с модната социална мечта на психоаналитиците: Едиповия комплекс, Бок, ако успеем да го победим, победили сме завинаги! От него идват всичките беди. Само без Едиповия комплекс човечеството ще бъде наистина свободно. Машината трябва да поеме в своята програма оня основен дял на майката и бащата в социалния фактор, който формира личността. И то още някъде към петата година, когато се появява първата фаза на половото осъзнаване…