Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Мракът се сля с облачното небе. Никакво пламъче не се виждаше в жилищата на индианците от другата страна на реката. Огънят ни помагаше да виждаме какво става само в един малък кръг. Вън от него, в тревата и храстите, започна настъплението на невидимите обитатели на джунглата.
Решено бе да дежурим по двама. Падна се на мене и Мартин Ларсензвей да дежурим до полунощ, тъй като Алън с навехнатия си крак не можеше още да стъпва добре.
Запалихме огъня, но това само увеличи настъплението на армията от всички родове организми. Едни бяха толкова малки, че бяхме принудени да запушим ушите си с памук, преди да са пробили тъпанчетата ни. Те така фино хапеха, че не се усещаше това ухапване, докато не почувствувахме сърбежа от него. Вечерята не се състоя. Всичкото ни време беше ангажирано в отбрана. Всяко ухапване ни застрашаваше от някаква зараза. Откъм реката се появиха хиляди комари, които свиреха около ушите ни. Те бяха носители на жълтата треска. Тяхното тънко като игла хоботче само с допирането си пробива кожата и внася заразата. Особено опасни са женските комари, които именно притежават това тънко хоботче. Мъжките само свирят и придружават женските. Мъжките се хранят със сока от цветята, а техните самки се поддържат само с кръвно меню. В тъмнината не можехме да ги различим, затова ги мачкахме, както ни попаднат. Тия диптерас живееха сигурно в блатото при индианското селище. Женските снасят яйцата си на водната повърхност около някоя лилия и когато се излюпят, техните ларви имат големи глави с малки странични четчици, с които вкарват храната в устата си. Такива ларви с хиляди покриват лилиите по блатата. От общо двете хиляди видове комари най-опасни са диптерас — тия, които ни бяха нападнали. Те бяха носители на жълтата треска и представляваха смъртоносна опасност.
Цялата нощ беше посветена на самозащита. Нито един миг не беше възможно да си затворим очите. Сигналите на комарите ни превърнаха на автомати за удряне на шамари. Когато се съмна и се готвехме да се нахраним, открихме, че вътрешността на печената антилопа беше пълна с милиони черни мравки, които се запасяваха с храна. Водни мускаши — мишки, с малки очички и скрити в козината уши, помагаха на мравките в унищожаването на нашата храна. Те бяха изяли почти всички приготвени за вечеря плодове от хлебното дърво. Последните остатъци от тях гризеха няколко мишлета с голи къси опашки, които, щом ни видяха, избягаха и се скриха във водата на Карао.
Бяхме вече запознати достатъчно добре с всичко, което съставляваше населението на Венецуелска Гвиана: индианците, термитите, змиите, тапирите, ягуарите, вкусните антилопи.
Тук, в Дяволската планина, сравнително малко неща нямаха връзка с името на тая планина.
С право един пътешественик, от чиито записки узнахме доста за Сиера де Пакароима, казва, че в нейната гвианска част съществувала Дяволската планина, страшилището за индианците. Но тоя знаменит пътешественик се беше движил само по периферията на Сиера де Пакароима, защото никъде в неговото съчинение не се споменава за най-страшното, зеления ад, който отникъде не се вижда, както не се вижда и най-големият водопад „Ате Мей“ — „Момина вежда“.
Индианците ни бяха напуснали. По небето черните облаци хвърляха зловеща сянка. Пърси се чувствуваше окован в мрачни мисли. Когато на сутринта Мартин Ларсензвей му каза, че индианците са избягали, той загуби мимо волята си озлоблението срещу тях, хвана си главата и избяга към Карао, но се върна по-разтревожен. Там, на пясъка, гъмжало от грамадни каймани.
Торнадо
Колкото и да е, индианците бяха за нас все пак голяма помощ, макар че ни създаваха доста главоболия и грижи. Сега без тях се чувствувахме откъснати от света.
Река Карао ни разделяше от селището на другите индианци. Не знаехме от кое племе са. Има цели области в горното течение на река Ориноко, в Андите и тук, в зоната на реките Карони и Карао до Британска Гвиана, където живееха разни индиански племена, които враждуваха помежду си и дори водеха войни. Нашите сигароси може би бяха в добри отношения с тукашните индианци и ако бяха им съобщили за нас, можеха да ни създадат допълнителни усложнения. Рискувахме да попаднем на засада.
Заехме се да поразгледаме местността и да си приготвим храна. После щяхме да решим как да постъпим и узнаем какво представляват тия индианци. Високата трева ни скриваше от погледа на отсрещния бряг. Убихме друга антилопа и малко се успокоихме. Всички умирахме за сън. Отидохме към реката и се опитахме да намерим място за спане. Слънцето не можеше да пробие тежките облаци. Чувствуваше се задух. Монотонни жабешки крякания отвличаха вниманието ни и не ни позволяваха да заспим. Пригласяха им кикотене и гонитба от дърво на дърво, чупене на клони и продължителни писъци на уловени маймуни. Кайманите и алигаторите се биеха в реката. Откъде се намериха тия маймуни, да ни дразнят, когато очаквахме поне малко спокойствие!