Американски богове

Уензди се изправи и отиде при Чернобог. Отпусна ръка върху рамото му.

— Виж какво — каза му, за да го успокои. — Първо, не е лудост. Това е единственият начин. Второ, всички ще бъдат там. Не искаш да бъдеш пропуснат, нали?

— Знаеш кой съм — заяви Чернобог. — Знаеш какво са правили тези ръце. Искаш брат ми, не мен. А той си отиде.

Една от вратите в коридора се отвори и сънен женски глас попита:

— Случило ли се е нещо?

— Не, сестро — отговори Зора Утренняя. — Върви да спиш. — После се обърна към Чернобог. — Видя ли? Видя ли какво направи с тия твои крясъци? Връщай се там и седни. Сядай!

Чернобог понечи да възрази, после явно изгуби желание да спори. Сега изглеждаше слаб, слаб и самотен.

Тримата мъже се върнаха в занемарения хол. В стаята имаше кафяв никотинов кръг, който свършваше на трийсетина сан-тиметра от тавана, точно както резките по старовремските вани, докъдето най-много може да стига водата.

— Не е задължително да викаме точно теб — обясни невъзмутимо Уензди на Чернобог. — Щом викаме брат ти, значи си поканен и ти. Раздвоени типове като теб имат това предимство пред нас, останалите, нали?

Чернобог не отговори.

— Понеже стана дума за Белобог37, имаш ли вести от него?

Чернобог поклати глава.

Погледна Шадоу.

— Имаш ли брат?

— Не — отговори той. — Поне аз не знам.

— А аз имам. Казват, че ако ни съберат заедно, сякаш сме един и същ човек. Когато бяхме млади, косата му беше много руса, много светла, очите му са сини и хората казваха: той е добрият. А моята коса беше много тъмна, по-тъмна и от твоята, и хората казваха: аз съм негодникът. Лошият. Но времето минава и косата ми сега е бяла. Мисля, че и неговата е бяла. И като ни гледаш, няма да разбереш кой е бил светлият и кой — тъмният.

— Близки ли бяхте? — попита Шадоу.

— Близки ли? — повтори Чернобог. — Не. Как можехме да бъдем близки? Държахме на съвсем различни неща.

В дъното на коридора се чу тракане и в стаята влезе Зора Вечерняя и оповести:

— Вечерята след един час.

После излезе.

Чернобог въздъхна.

— Въобразява си, че готви добре — обясни той. — Когато беше малка, имахме слуги, които да готвят. Сега няма слуги. Няма нищо.

— Нищо — каза Уензди. — Никога нищо.

— Ти — рече Чернобог. — Няма да те слушам. — Той се обърна към Шадоу. — Играеш ли шашки?

— Да — отговори по-младият мъж.

— Добре. Ще играеш на шашки с мен — каза старецът, взе от лавицата над камината дървена кутия с пулове и ги изтръска върху масата. — Аз съм с черните.

Уензди докосна Шадоу по ръката и каза:

— Не е задължително да го правиш.

— Не се притеснявай, играе ми се — отвърна Шадоу. Уензди сви рамене и взе от купчинката пожълтели списания върху перваза стар брой на „Ридърс Дайджест“.

Кафявите пръсти на Чернобог подредиха пуловете върху квадратите и играта започна.

В дните, които щяха да дойдат, Шадоу щеше да се сеща често за тази игра. Понякога нощем щеше да я сънува. Плоските му пулове бяха с цвят на старо мръсно дърво, някога било бяло. Пуловете на Чернобог бяха матово, помръкнало черни. Пръв на ход беше Шадоу. В сънищата му, докато играеха, нямаше разговор, имаше само силно тракане на местените пулове и стържене на дърво в дърво, докато те се плъзгаха в съседния квадрат.