Американски богове

Шадоу и Уензди отидоха да закусят в „Кънтри Кичън“31 срещу мотела. Беше осем сутринта и светът беше мъглив и мразовит.

— Още ли си готов да напуснеш Игъл Пойнт? — попита Уензди. — Ако си готов, трябва да звънна на две-три места. Днес е петък. Свободен ден. Женски ден. Утре е събота. В събота има много работа.

— Готов съм — потвърди Шадоу. — Тук не ме задържа нищо. Уензди накамари в чинията най-различни колбаси. Шадоу си взе малко пъпеш, кифла и пакетче крема. Отидоха в едно сепаре и седнаха.

— Ама че сън сънува нощес — отбеляза Уензди.

— Да — каза Шадоу. — Ама че сън.

Сутринта, когато беше станал, калните стъпки на Лора още личаха по мотелския мокет — водеха от неговата стая през фоайето към вратата.

— И така — поде Уензди. — Защо те наричат Шадоу?

Той сви рамене.

— Това е име — обясни. Светът в мъглата зад огледалното стъкло се бе превърнал в рисунка с молив, изпълнена в десетина оттенъка на сивото, тук-там с петно електриковочервено или чистобяло. — Как изгуби окото си?

Уензди налапа пет-шест парчета бекон, задъвка ги, избърса с ръка мазнината по устните си. —         — Не съм го изгубил — възрази той. — Знам къде е.

— И какъв е планът?

Уензди се замисли. Изяде няколко яркорозови парчета шунка, махна от брадата си парченце месо и го пусна в чинията.

— Планът е следният. Утре вечер ще се видим с няколко души, изявени всеки в своята област — само не се стряскай от поведението им. Ще се срещнем на едно от най-важните места в цялата страна. После ще хапнем и ще пийнем с тях. Трябва да ги спечеля за това си начинание.

— И къде се намира най-важното място?

— Ще видиш, момчето ми. Казах едно от най-важните. Мненията с основание са разделени. Предупредих колегите. По пътя ще спрем в Чикаго, защото трябва да взема малко пари. За да посрещнеш гости така, както трябва да ги посрещнем ние, са нужни пари, с каквито в момента не разполагам. После се отправяме към Медисън.

Уензди плати, тръгнаха си и се върнаха на паркинга пред мотела. Уензди метна на Шадоу ключовете от колата. Той подкара към магистралата и излязоха от града.

— Ще ти липсва ли? — попита Уензди. Преглеждаше папка, пълна с карти.

— Градът ли? Не. Тук дори не съм живял всъщност. Като малък не се заседявах дълго на едно място, а тук дойдох вече след като бях навършил двайсет. Това е градът на Лора.

— Да се надяваме, че тя ще си остане тук — отбеляза Уензди.

— Беше сън — каза Шадоу. — Не забравяй.

— Това е добре — вметна Уензди. — Здравословно е да имаш такова отношение. Нощес чука ли я?

Шадоу си пое въздух. После каза:

— Не ти влиза в работата. И не съм я чукал.

— Искаше ли?

Шадоу не каза нищо. Караше на север, към Чикаго. Уензди се подсмихна и започна да проучва картите, като ги разгъваше и ги сгъваше и от време на време си записваше с голяма сребърна химикалка нещо в тефтера.

Накрая приключи. Остави химикалката и сложи папката на задната седалка.