Американски богове

Последният взрив завърши в мрак.

„Сигурно сънувам — каза си Шадоу, сам в мрака. — Мисля че току-що умрях“. Спомни си как като малък бе чувал и вярвал, че ако умираш насън, ще умреш и наяве. Не се чувстваше мъртъв. Отвори очи — колкото да опита.

При прозореца в тесния хол с гръб към Шадоу стоеше жена. Сърцето му се сви и той извика:

— Лора!

Жената се обърна, както бе застанала в рамката на лунната светлина.

— Извинявайте — рече му. — Не исках да ви будя. — Говореше с мек източноевропейски акцент. — Тръгвам си.

— Недейте, не ми пречите — увери я Шадоу. — Не сте ме събудили. Сънувах лош сън.

— Да — каза жената. — Крещяхте, стенехте. Искаше ми се да ви събудя, но после си казах, не, недей, остави го.

В слабата лунна светлина косата й беше светла, безцветна. Жената беше облечена в бяла памучна нощница с висока дантелена яка, полите й се влачеха по земята. Шадоу се разсъни съвсем и седна на канапето.

— Вие сте Зора Полу… — Той се поколеба. — Сестрата, която спеше.

— Да, аз съм Зора Полуночная. А вашето име е Шадоу, нали? Зора Вечерняя ми каза, когато се събудих.

— Да. Какво гледахте от прозореца?

Тя се извърна и му кимна да отиде при нея. Застана с гръб, докато Шадоу си обуваше дънките. Той отиде при нея. Уж стаята беше малка, а му се стори, че върви дълго.

Не можеше да определи възрастта на жената. Тя нямаше бръчки, очите й бяха тъмни, миглите — дълги, косата й беше бяла и й стигаше до кръста. Лунната светлина изцеждаше цветовете и ги превръщаше в призраци на самите тях. Жената беше по-висока от сестрите си.

Тя посочи нощното небе.

— Гледах ето това — каза тя и посочи Голямата мечка. — Виждате ли?

— Ursa Major38 — потвърди Шадоу.

— Някои я възприемат така. Но не и там, откъдето идвам. Ще се кача да седна на покрива. Ще дойдете ли с мен?

Отвори прозореца и както беше боса, се прекатери на аварийната стълба. Отвън подухна леден вятър. Нещо притесняваше Шадоу, но той не знаеше какво — подвоуми се, после си облече пуловера, сложи си чорапите и обувките и излезе след жената на ръждивата аварийна стълба. Тя го чакаше. От устата му в мразовития въздух излизаше пара. Шадоу загледа как босите крака на жената стъпват по ледените метални стъпала и тръгна след нея нагоре към покрива.

Духаше студен поривист вятър, от който нощницата на Зора Полуночная се бе долепила до тялото й, и Шадоу забеляза смутен, че отдолу тя е гола.

— Не ви ли е студено? — попита той, когато излязоха в горния край на аварийната стълба; вятърът отнесе думите му.

— Моля?

Жената доближи лице до неговото. Дъхът й беше сладостен.

— Попитах не ви ли е студено?

В отговор тя вдигна пръст: чакай! Прекрачи с лекота ръба на плоския покрив и стъпи на него. Шадоу се качи малко по-тромаво и тръгна след нея към сянката на водонапорната кула. Там ги чакаше дървена пейка. Зора Полуночная седна, а Шадоу се намести до нея. Водонапорната кула им служеше за заслон, пазеше ги от вятъра и Шадоу бе признателен за това.