Зеленият път

Мишката била малка цел и трябва да отдадем дължимото на дявола — ударът бил адски точен и спокойно можел да отнесе главата на „Уили“, ако рефлексите й не били толкова бързи. Тя се навела — да, точно така, както би направил и човек — и пуснала парчето бисквита. Тежката дъбова палка прелетяла над главата и гърба й достатъчно близо, за да разроши козината й (поне така ми каза Дийн, така и го предавам, макар да не съм сигурен, че наистина му вярвам), после се ударила в зеления линолеум и отскочила към решетките на една от празните килии. Мишлето не изчакало да разбере дали не е станала грешка — очевидно помнело някакъв друг подобен сблъсък, обърнало се и светкавично изчезнало по коридора към карцера.

Пърси изревал от разочарование — знаел колко близо бил до целта — и отново се втурнал след животинчето. Бил Додж го хванал за ръката, навярно съвсем инстинктивно, но той се откъснал. И все пак, каза ми Дийн, вероятно тъкмо това спасило живота на Стиймбоут Уили. Пърси не само искал да убие мишката, а да я смаже, така че се затичал с огромни, комични скокове като елен, тропайки с тежките си черни работни обувки, Мишлето едва успяло да избегне последните му два скока, първият на едната страна, вторият — на другата.

— Мамка му! — извикал Пърси, като блъснал с длан по вратата. После започнал да рови из ключовете си, готвейки се да влезе в карцера и да продължи преследването.

Дийн тръгнал по коридора след него. Нарочно вървял бавно, за да се овладее. Отчасти му се искало да се присмее на Уетмор, каза ми той, но в същото време изпитвал желание да го сграбчи, да го обърне, да го залепи за вратата на стаята и да го накара да види звезди посред бял ден. Разбира се, най-вече просто бил стреснат — работата ни в блок Е беше да свеждаме кавгите до минимум, а на практика кавгата бе бащиното име на Пърси. Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато зад гърба ти някой бие чинели. С една дума, предизвикваше безпокойство. Стантън твърдеше, че виждал това безпокойство в очите на Арлен Битърбък… дори в очите на Президента, макар този господин обикновено да бе леден като консервирана краставица.

Но имало и още нещо. Дийн вече бил започнал да възприема мишлето като — е, може би не като приятел, но като елемент от живота в блока. Оттук и онова, което Пърси направил и се опитвал да направи, автоматично ставало лошо. А фактът, че той никога не би разбрал как така не е прав, представляваше съвършен пример защо не подхождаше за работата, която смяташе, че върши.

Пърси изобщо не понасяше да изглежда глупаво и всички ние го знаехме. Така че, когато Дийн стигнал до края на коридора, вече се бил овладял и знаел как да се справи с проблема.

— Пак те изигра — ухилен му казал Стантън.