Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
Серенков вдигна рамене.
— Това зависи единствено от вас. Ние не желаем да злоупотребяваме с гостоприемството ви. Можем да си донесем и храна.
Моф се беше втренчил в прозрачния балон около главата на Серенков.
— С това на главата ще ви бъде трудно да се храните. Или имате намерение да отивате на кораба за всяко хранене?
— Няма да се наложи — каза Серенков и поклати глава. — Докато огладнеем, ще сме завършили с анализа на вашия въздух. Предполагам, че е безопасен, но сме длъжни да бъдем предпазливи.
— Разбира се. — Моф погледна съпровождащата го група, сякаш очакваше някой да има възражения. Те обаче не казаха нищо. — Много добре, Серенков. Вие и другарите ви можете да дойдете с мен в града. Но заради вашата безопасност, ще трябва да изпълнявате безусловно моите нареждания. На Квазама съществуват много опасности, дори и в Солас.
— Чудесно — съгласи се след кратко колебание Серенков. — Ние добре разбираме колко опасна може да е една планета за чуждоземни посетители.
— Добре. Първото условие е да оставите всичките си оръжия на кораба.
Йорк леко се размърда.
— Но вие току-що казахте, че Квазама може да е опасна — напомни Серенков. Той бе очаквал нещо такова, но реши да възрази. — Ако се страхувате да не използваме оръжията си срещу вашите хора, позволете ми да ви уверя, че…
— Нашите хора не се страхуват от оръжията ви — прекъсна го Моф. — Тези оръжия са опасни за самите вас. Мохите — той посочи към птицата на рамото си — са тренирани да нападат всеки, който вади или използва оръжие, освен за лов или самоотбрана.
Серенков се намръщи и разгледа птицата. Сребърно-синя на цвят, прилична на ястреб, тя отвърна на погледа му с неестествена съсредоточеност. Дългите й остри нокти се държаха за големия пагон, краката й бяха непропорционално големи. Разбра, че е ловна птица. Никога не беше виждал ловна птица, но бе слушал достатъчно разкази от професионални ловци за лов със соколи, за да изпитва нужното уважение към такива същества.
— Добре — отговори Серенков. — Ние ще…
— По моя команда и един по един — продължи Моф и отново поглади шията на птицата. — Най-напред вие, Серенков. Сложете ръка на оръжието и кажете „Оставям го!“, а после бавно го извадете.
Серенков беше закачил лазера си на колана под широкото яке. От калъфа се подаваше само дръжката.
— Оставям го! — извика той и изчака да чуе превода, преди да го изтегли.
Реакцията на мохите беше мигновена. Като една шестте птици изгракаха и разпериха криле, а две от тях дори направиха по един кръг на половин метър от главата на Серенков, преди отново да заемат обичайните си места. До него Йорк плюна и клекна. Серенков силно стисна устни, за да остане напълно неподвижен. Птиците се успокоиха така бързо, както бяха наскачали. Макар и все още с разперени криле, те стояха върху раменете на квазаманците като статуи. Серенков внимателно тръгна към люка на „Капка роса“ и остави лазера си. Като по даден знак птиците прибраха крила и Серенков се върна при групата.
— Ваш ред е, Марк — каза той, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.
— Добре. — Марк се прокашля. — Оставям го.
Този път мохите не реагираха така буйно. При Йорк и Джошуа реакцията им беше още по-спокойна. Очевидно те твърде бързо бяха разбрали, че враждебни действия не се очакват.
— Благодаря — кимна Моф, когато и четирите лазера бяха оставени в шлюза. Той вдигна ръце над главата си. С периферното си зрение Серенков зърна движение в покрайнините на колоритния град. Към тях се приближаваше голям открит автомобил с двама квазаманци в него. Върху лявото рамо и на двамата имаше по една издатина. От пръв поглед беше ясно, че тези буци са мохи.
— Градският наместник Кимерон ви очаква — съобщи Моф. — Сега ще отидем в кметството.
— Благодаря — успя да промълви Серенков. — Горя от нетърпение да се срещнем с него.
Той пое дълбоко дъх и се опита да не гледа към мохите.
Джъстин бе учил, че в човешкия Доминион е имало култури, които са държали много на естетическата външност на сградите и първата му мисъл беше, че квазаманците са потомци на такъв клон от човешката общност. Но докато контактната група бавно вървеше по улиците, той постепенно започна да се съмнява в това си предположение. По сградите не се виждаха нито стенописи, нито рисунки на хора или животни. Цветните петна изглеждаха повече или по-малко като случайно нанесени, макар за кобрата съчетанията да бяха доста приятни. Той се чудеше дали Намиди ще намери нещо съществено в тази окраска.