Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Искаш прекалено много от мен, Луси. Аз не съм съвършена.
— Не очаквам да бъдеш съвършена. Но си мислех, че си по-различна.
— Просто не знам как да се защитя, когато ми правиш такива забележки.
— Не можеш да се защитиш!
Забелязах една катеричка, която подскачаше по оградата на двора ми. Птици кълвяха зрънца в тревата.
— Лельо Кей?
Обърнах се към нея и забелязах, че никога не бе изглеждала толкова отчаяна.
— Защо мъжете винаги са по-важни от мен?
— Не е така, Луси — прошепнах аз. — Кълна ти се.
За обяд племенницата ми искаше салата от риба тон и caffé laté, а после седнах да редактирам една статия пред камината, докато тя ровеше из гардероба и из чекмеджетата на тоалетната масичка. Стараех се да не мисля за това, че друг докосва моите дрехи, сгъва ги по друг начин, закачва ги на други закачалки. Луси великолепно умееше да ме кара да се чувствам като Тенекиения човек, който ръждясва в гората. Бях ли станала строга и сериозна възрастна жена, като онези, които ненавиждах на нейната възраст?
— Какво ще кажеш? — попита ме тя, след като излезе от спалнята ми в един и половина. Беше облякла една от грейките ми.
— Струва ми се, че изгуби прекалено много време, за да избереш само това. Но да, добре ти стои.
— Намерих и някои други свестни неща, но повечето от дрехите ти са прекалено шикозни. Всички тези адвокатски костюми в тъмносиньо и черно, сива коприна на тънки райенца, каки и кашмир, и бели блузи. Сигурно имаш двайсет бели блузи и точно толкова вратовръзки. Между другото, не бива да носиш кафяво. И нямаш почти нищо червено, а би изглеждала добре в червено е тези сини очи и сивкаво-руса коса.
— Пепеляворуса — казах аз.
— Пепелта е сива или бяла. Погледни в огъня: Носим различен номер обувки. Открих и едно черно кожено яке, което е наистина страхотно. Да не би да си карала велосипед в някой друг живот?
— От агнешка кожа е, можеш да го носиш.
— А какво ще кажеш за парфюма ти „Фенди“ и перлите? Имаш ли джинси?
— Вземай всичко. — Започнах да се смея. — О, да, сигурно имам чифт джинси някъде. Може би са в гаража.
— Искам да те заведа да пазаруваме, лельо Кей.
— Да не съм се побъркала?
— Моля ти се!
— Може би — отвърнах аз.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида в твоя клуб и да се пораздвижа. В самолета съвсем се схванах.
— Ако искаш да играеш тенис, докато си тук, ще видя дали Тед ще има време да поработи с теб. Ракетите ми са ей там в гардероба, вляво. Току-що си купих нови, марка „Уилсън“. Страшно ще ти харесат.
— Не, благодаря. По-добре да използвам гиричките или да потичам. Защо ти не вземеш един урок от Тед, докато аз се пораздвижа? Можем да отидем заедно, а?
Послушно вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Уестуд. Тед нямаше свободна минутка до десет часа. Дадох на Луси съответните наставления и ключовете от колата си и след като тя потегли, почетох пред огъня и заспах.
Когато отворих очи, чух как въглените пращяха в камината, а зад плъзгащите се врати вятърът нежно докосваше пиринчените звънчета. Падаха едри тежки снежинки, небето приличаше на прашна черна дъска. Лампите в двора ми се бяха включили, в къщата бе толкова тихо, че долавях тиктакането на стенния часовник. Минаваше четири часът, а Луси още не беше се върнала от клуба. Набрах номера на телефона в колата ми, но никой не отговори. Притеснено си помислих, че тя никога не е карала кола по заснежен път. А трябваше да отида и до близкия магазин, за да купя риба за вечеря. Одеве можех да се обадя в клуба и да поискам да я запишат за определен час. Казах си, че се държа глупаво. Луси беше излязла едва преди два часа. Вече не бе дете. Когато стана четири и половина, отново набрах номера на телефона в колата си. В пет се обадих в клуба, но там не можаха да я открият. Започнах да се паникьосвам.
— Сигурна ли сте, че не е на шведската стена или в женската съблекалня, дали не взема душ? — отново попитах младата жена от клуба.
— Четири пъти я търсихме, доктор Скарпета. Проверих навсякъде. Ще отида отново. Ако я открия, ще й кажа да ви позвъни веднага.
— Знаете ли дали изобщо е идвала там? Трябва да е пристигнала към два часа.
— По дяволите, аз дойдох в четири. Не знам.
Продължих да набирам телефона в колата ми.
— Номерът, който сте набрали, не отговаря…
Исках да се обадя и на Марино, но го нямаше нито в дома му, нито в службата. В шест часа стоях в кухнята и се взирах през прозореца. Снегът се сипеше в бялата светлина на уличните лампи. Сърцето ми биеше до пръсване, обикалях от стая в стая и продължавах да набирам номера на телефона в колата си. В шест и половина вече се канех да съобщя в полицията за изчезването на Луси, когато телефонът иззвъня. Изтичах обратно в кабинета си и тъкмо посягах към слушалката, когато забелязах как познатият номер зловещо светна върху екранчето на устройството за идентифициране. След екзекуцията на Уодел онези обаждания бяха престанали. Напоследък съвсем бях забравила за тях. Зашеметено замръзнах на мястото си, очаквайки да чуя как отсреща отново затварят след съобщението на телефонния секретар. Бях шокирана, когато познах гласа.