Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Много бих искала Луси да прекара Коледата с мен — казах аз. — Възможно ли е?
— А ти не можеш ли да дойдеш в Маями?
— Не, Дороти. Не тази година. Аз съм по средата на няколко много сложни случая и имам определени дати за явяване в съда чак до навечерието на самата Коледа.
— Не мога да си представя Коледата без Луси — с нежелание изрече тя.
— И преди си празнувала Коледа без нея. Например, когато си ходила на ски с Брадли.
— Истина е. Но ми беше тежко — невъзмутимо отвърна тя. — И винаги когато сме прекарвали някой празник разделени, съм се заклевала това повече да не се повтори.
— Разбирам. Може би някой друг път. — До смърт ми бяха дотегнали игричките на сестра ми. Знаех, че няма търпение да се отърве от Луси.
— Всъщност стигнала съм до задънена улица с най-новата книга и ще прекарам по-голямата част от празника пред компютъра — бързо размисли тя. — Може би на Луси ще й бъде по-добре с теб. С мен няма да е забавно. Казах ли ти, че вече имам агент от Холивуд? Фантастичен е и познава всички важни клечки там. Преговаря за контракт с Дисни.
— Страхотно. Сигурна съм, че от твоите книги ще станат чудесни филми. — Дороти пишеше много хубави детски книжки и вече бе спечелила няколко престижни награди. Но като човек беше истинско недоразумение.
— Мама е тук — рече сестра ми. — Иска да ти каже две думи. Виж какво, толкова се радвам, че си поговорихме. Наистина не го правим често. Накарай Луси да яде и нещо друго освен салати и ще остане при теб, докато те подлуди. Притеснявам се, че започва да прилича на момче.
Преди да успея да вметна нещо, майка ми взе слушалката.
— Защо не можеш да дойдеш тук, Кейти? Толкова е слънчево и би трябвало да видиш грейпфрута.
— Не мога, мамо. Наистина съжалявам.
— А сега и Луси няма да е при нас, нали? Правилно ли чух? Какво трябва да направя, да изям сама цялата пуйка ли?
— Дороти ще бъде с теб.
— Какво? Шегуваш ли се? Тя ще бъде с Фред. Аз не мога да го понасям.
Миналото лято Дороти отново се бе развела. Не попитах кой е този Фред.
— Струва ми се, че е иранец или нещо такова. Цепи парата на две и има косми в ушите. Знам, че не е католик, а и Дороти напоследък въобще не води Луси на църква. Ако питаш мен, това дете много скоро ще се провали.
— Мамо, те могат да те чуят.
— Не, не могат. Аз съм сама в кухнята, вторачила съм се в пълната с мръсни чинии мивка и знам, че Дороти очаква аз да ги измия. Същото става и когато дойде у дома, защото не си е помръднала пръста да сготви за обяд и се надява аз да свърша тази работа. Да не мислиш, че някога предлага да напазарува? Да не мислиш, че се интересува, че съм стара жена, че съм почти саката? Може би ти ще успееш да набиеш малко акъл в главата на Луси.
— Защо мислиш, че й липсва акъл?
— Тя въобще няма приятели, ако не смятаме онова странно момиче. Би трябвало да видиш стаята на Луси. С всички тези компютри и принтери и какви ли не части сякаш е взета от някой научнофантастичен филм. Не е нормално за едно младо момиче да живее само и да не излиза с приятели на своята възраст. Притеснявам се за нея така, както някога се притеснявах за теб.
— С мен всичко си беше наред.
— Ама ти прекарваше прекалено много време с научните си книги, Кейти. Нали видя какво стана с брака ти?
— Майко, бих искала Луси да пристигне тук утре, ако е възможно. Ще й направя резервация и ще се погрижа за билета. Гледай да си вземе най-топлите дрехи. Ако липсва нещо, например зимно палто, ще й купим оттук.
— Сигурно ще може да поноси твоите дрехи. Кога я видя за последен път? Миналата Коледа ли?
— Май си права.
— Е, нека да ти кажа нещо. Тя вече има бюст. А как се облича само! И дори не си направи труда да поиска съвет от баба си, преди да подстриже хубавата си коса! Няма такова нещо. Защо ще си дава труд да…
— Трябва да се обадя на летището.
— Бих искала да можеше ти да дойдеш. Щяхме да прекараме всички заедно. — Гласът й стана особен. Майка ми се канеше да заплаче.
— И аз бих искала.
В късната неделна утрин пътувах с колата си към летището по мрачното и мокро шосе и сякаш бях попаднала в някакъв ослепителен стъклен свят. Поразтопеният от слънцето лед се свличаше от телефонни жици, от покриви и дървета и се разбиваше на парченца, сякаш от небето падаха кристални снаряди. Синоптиците предвиждаха още една буря, но въпреки всичко аз бях доволна. Искаше ми се да седя тихо пред камината заедно с племенницата ми. Луси вече бе пораснала.
Сякаш не беше отдавна времето, когато се бе родила. Никога няма да забравя широко отворените й немигащи очи, които следяха всяко мое движение в къщата на майка й, нито странните пристъпи на сприхавост и мъка, когато й откажех нещо дребно. Откритото възхищение на Луси ме вълнуваше така, както и ме плашеше. Тя ме беше накарала да изпитвам такива дълбоки чувства, за каквито изобщо не бях предполагала.