Сакатият бог

Т’лан Имасс от Необвързаните се въплътиха в накъсана редица вдясно от нея, също загледани към полето на битката. Внезапната им поява след толкова много дни на прах някак странно й донесе утеха. Твърде дълго бе имала за компания само коня си.

— Не че ще целуна някого от вас — каза Мейсан.

Извърнаха глави към нея. Никой не проговори.

„Благодаря на Качулатия за това.“

— Конят ми умира — заяви тя. — А каквото е станало тук, станало е с моите Ловци на кости, и не изглежда добре. Тъй че — добави и изгледа навъсено петимата немрящи воини, — ако имате да ми кажете някоя добра вест или, богове на бездната, някакво обяснение поне, всъщност бих могла да ви целуна.

Онзи, когото наричаха Бероук, й отвърна:

— Можем да облекчим страданието на коня ти.

— Добре. — Мейсан се смъкна от седлото. — Хайде. И малко вода и храна също няма да е зле. Няма да ям повече ортени, да го знаете. Кой изобщо е помислил, че кръстоска между гущер и плъх е добра идея?

Друг от групата Т’лан Имасс пристъпи напред. Не можеше да си спомни името му, но беше по-едър от останалите и сякаш бе сглобен от телата на три, може би четири отделни същества.

— К’Чаин На’Рук — каза той тихо. — Битка и жътва.

— Жътва?

Съществото посочи към далечните могили.

— Клали са. Хранили са се с падналите врагове.

Мейсан Джилани потръпна.

— Човекоядци?

— На’Рук не са човеци.

— Има ли разлика? За мен е човекоядство. Само белокожите варвари от планините Фенн падат толкова ниско, че да ядат други хора. Така поне съм чула.

— Не са довършили яденето си — каза грамадният Т’лан Имасс.

— В смисъл?

— Виждаш ли новородената планина на север?

— Не — провлече тя подигравателно, — изобщо не я забелязах.

Всички отново я изгледаха.

Мейсан въздъхна.

— Планината, да. Бурята.

— Друга битка — каза Бероук. — Роди се Азат. От това заключаваме, че На’Рук са надвити.

— О? Пак ли ги ударихме? Добре.

— К’Чаин Че’Малле — каза Бероук. — Гражданска война, Мейсан Джилани. — Посочи с изкривената си ръка. — Твоята армия… не мисля, че всички са загинали. Командирът ти…

— Значи Тавори е жива?

— Мечът й.

„Мечът й. О. Онова отатаралско оръжие.“

— Мога ли да ви пратя напред? Можете ли да намерите диря, ако има такава?

— Теник ще разузнае пътя пред нас — отвърна Бероук. — Риск е. Странниците няма да ни срещнат радушно.

— Чудя се защо ли.

Отново я изгледаха продължително. След това Бероук каза:

— Ако враговете ни намерят, Мейсан Джилани, преди последното ни възкресение, то всичко, което се домогваме да спечелим, ще бъде изгубено.

— Да спечелите? Какво да спечелите?

— Освобождението на Господаря ни.