Сакатият бог

— Накарайте го да спре това. Някой. Накарайте го да спре това.

Прешъс се намръщи, но другите не обърнаха внимание на молбите на немрящия. „Какво иска да каже?“ Обърна се към Олар Етил.

— Гадателко на кости…

— На изток, жено. Там ще намериш всичко, което ти трябва. Докоснала съм душата ти. Превърнала съм я в Махиб, съсъд, който чака. На изток.

Прешъс Тимбъл скръсти ръце и за миг притвори очи. Искаше й се да погледне към Фейнт и Суитист, да види удовлетворението и облекчението в очите им. Искаше й се, но знаеше, че няма да види нищо такова, не и от тези двете. Бяха жени в края на краищата, а щяха да предадат три деца. Захвърлени в ръцете на немряща. „Ще ми благодарят накрая. Когато споменът за този миг заглъхне, когато всички сме спасени и отново у дома.“

„Е… не всички. Но какво можем да направим?“

Сеток, с Торент до нея, бяха единствената преграда между Олар Етил и трите деца. По страните на Сеток се стичаха сълзи, а в стойката на воина Оул Прешъс Тимбъл видя мъж, изправен пред екзекуцията си. Беше извадил сабята си, но погледът в очите му беше пуст. Все пак не трепваше. „Проклета да си, Сеток, нима искаш да видиш как умира това храбро момче?“

— Не можем да я спрем — каза тя на Сеток. — Трябва да го разбереш. Торент… кажи й.

— Предадох последните деца на Оул на баргастите — отвърна Торент. — И сега всички те са мъртви. Няма ги. — Поклати глава.

— Можеш ли да защитиш тези по-добре? — настоя Прешъс.

Все едно че го зашлеви през лицето. Той извърна очи.

— Предаването на деца, изглежда, е единственото нещо, с което се справям добре. — Прибра оръжието си и хвана Сеток над лакътя. — Ела с мен. Ще поговорим някъде, където няма да ни чуят.

Сеток го погледна като обезумяла и понечи да се отскубне, но след това изведнъж се отпусна в хватката му.

Воинът я задърпа назад. „Прекърши се като суха клонка. Горда ли си вече от себе си, Прешъс?“

„Но пътят най-после е чист.“

Олар Етил закуцука напред — ставите й скърцаха и пукаха — и спря до коленичилото момче. Пресегна се със здравата си ръка и го сграбчи за яката на баргастката туника. Задържа го пред себе си, за да огледа лицето му, а той на свой ред се взря в нея, без да трепне, със сухи и немигащи очи.

— Син на баща си, и още как, кълна се в Бездната — измърмори Гадателката на кости.

Обърна се и закрачи на север, момчето висеше от ръката й. След малко близначките ги последваха, без да погледнат назад. „Няма край изгубването на всичко, нали? Просто продължава и продължава. Майка им, баща им, народът им. Не, няма да погледнат назад.“

„А и защо да го правят? Ние ги предадохме. Тя дойде и ни раздели, купи ни като императрица, пръснала шепа монети. И откупи тях. Тях и нашето съгласие. И беше лесно, защото ние сме точно това.“