Заклинателят

— „Чивас Регал“!

— Откъде взе пари? Да не си обрал касичката за бедните?

— Не ставай глупак! Това ще е нарушение на обета за бедност.

— Откъде тогава?

— Задигнах я.

Карас се усмихна и поклати глава. Намери чаша и калаено канче за кафе, изплакна ги на малката мивка в банята и дрезгаво заяви:

— Вярвам ти.

— Не съм виждал по-крепка вяра.

Карас усети как го бодна познатата болка. Той я пропъди и се обърна към Дайър, който бе седнал на кушетката и отваряше шишето. Деймиън седна до него.

— Сега ли ще ми опростиш греха или по-късно? — попита Дайър.

— Налей и ще си ги опростим взаимно.

Дайър щедро наля в чашата и канчето.

— Ректорите не бива да пият — каза той. — Биха дали лош пример. Мисля, че го спасих от ужасно изкушение.

Карас отпи от уискито, но не повярва на Дайър. Твърде добре познаваше ректора. Той беше много тактичен и винаги даряваше без посредник. Без съмнение Дайър идваше като приятел, но и като личен пратеник на ректора.

Дайър неусетно го разведри; разсмя го; разказа за вечерята у Крис Макнийл; добави и няколко нови забавни случки с ректора по дисциплината. Пиеше съвсем малко, но, редовно доливаше на Карас, а когато реши, че Деймиън вече е на градус, накара го да си легне, седна зад бюрото и продължи да говори докато Карас затвори очи и отговорите му се сведоха до неясно мърморене.

Дайър стана, развърза обувките на Карас и ги свали.

— Сега и обувките ми ли ще задигнеш? — измърмори задавено Карас.

— Не, аз съм ясновидец, само че гледам на крака. Сега млъквай и спи.

— Ти си един крадлив йезуит.

Дайър се разсмя тихичко, взе палтото му от гардероба и го зави.

— Виж какво, все някой трябва да се грижи за сметките в това заведение. Вие знаете само да премятате броениците и да се молите за пияниците от улица M.

Карас не отговори. Дишаше дълбоко и равномерно. Дайър тихо пристъпи към вратата и изгасила лампата.

— Кражбата е грях — внезапно промърмори в тъмното Карас.

— Грешен съм — тихо потвърди Дайър.

Той изчака още малко, накрая реши, че Карас е заспал и излезе от къщичката.

Посред нощ Карас се събуди разплакан. Беше сънувал майка си. В съня стоеше до високия прозорец в Манхатън и я видя да излиза от метрото отсреща. Спряла на тротоара с книжна торба за покупки в ръцете, тя се озърташе, викаше го. Карас размаха ръка. Тя не го видя. Тръгна по улицата. Автобуси. Камиони. Враждебни тълпи. Обзе я страх. Тя се върна към метрото и заслиза по стъпалата. Карас трескаво изтича навън, извика я и заплака; не можеше да я намери; представяше си я безпомощна и объркана в подземния лабиринт.

Изчака риданията му да стихнат и пипнешком посегна към шишето. Седна на кушетката и започна да пие в тъмното. Сълзите не спираха. Тази скръб бе като в детството му.

Спомни си телефонния разговор с вуйчо си.

Дими, недостигът на кислород е засегнал мозъка й. Не дава лекар да припари до нея. Крещи и рита. Дими, стигнала е дотам, че разговаря с проклетото радио. Май ще трябва да я вкараме в специализирано заведение, Дими. В нормална болница няма да я търпят. Само два-три месеца и ще й мине; тогава ще я изпишем. Става ли? Слушай, Дими, вече го направихме. Тази сутрин. Биха й една инжекция и я качиха в линейката. Не искахме да те тревожим, но има съдебни процедури и трябва да подпишеш. Какво? Частна клиника? Кой има такива пари, Дими? Ти ли?