Моето семейство и други животни

Казах, че това е една от най-забележителните конструкции, които съм виждал.

— А, да! Наистина е забележителна. Винаги ме е озадачавало как женската усеща, че мъжкият се приближава.

Сигурно съм го изгледал неразбиращо, защото той се залюля на пръсти, хвърли ми поглед и продължи:

— Паякът, както може да се предполага, чака в дупката, докато някое насекомо — муха, скакалец или нещо подобно — случайно мине край нея. Изглежда успява да прецени кога насекомото е достатъчно близо, за да го хване. В такъв случай паякът изскача от дупката и го хваща. Когато мъжкият идва при женската, той минава през мъха към люка, и аз често се чудя защо женската… хъм… не го разкъсва по погрешка. Възможно е, разбира се, стъпките му да отекват по-особено. Или пък може да издава някакъв… така да се каже… звук, който женската разпознава.

Слизахме надолу по хълма в мълчание. Когато стигнахме мястото, където пътеката се разклоняваше, казах, че пътят ни се разделя.

— А, така ли, довиждане — рече той, забил поглед в обущата си. — Радвам се, че се запознахме.

Постояхме още малко, като мълчахме. Теодор бе обзет от силна стеснителност, която винаги го завладяваше, когато поздравяваше или си вземаше довиждане с някого. Той продължи за миг напрегнато да си гледа обущата, след това тържествено се ръкува за сбогом и изрече:

— Довиждане. Да… хъм… Предполагам, че отново ще се видим.

Обърна се и тежко закрачи надолу по хълма, като клатеше бастуна си и оглеждаше изпитателно околността. Наблюдавах го, докато се изгуби от погледа ми и после бавно потеглих към вилата. Запознанството едновременно ме обърка и изуми. Първо, тъй като той явно беше доста известен учен (разбрах го още по брадата му), аз го възприемах като много важна личност. Всъщност за първи път срещах човек, който да споделя моята страст към зоологията. Второ, бях изключително поласкан от откритието, че той ми заговори и се отнася към мене така, сякаш съм негов връстник. Това ми хареса, защото и семейството ми се държеше с мене като с равен, а когато чужд човек не постъпваше така, правеше ми доста лошо впечатление. Но Теодор не само че разговаряше с мен като с възрастен, но и като с човек, който знае не по-малко от самия него.

Подробностите, които той ми разказа за подземния паяк, преследваха въображението ми: виждах как животинката се спотайва в свиленото си тунелче и дърпа вратата със закривените си пипала, като се ослушва за движението горе по мъха. Как ли, мислех си аз, звучат шумовете за паяка? Можех да си представя, че плъзването на охлюва върху вратата наподобява звука на лейкопласт, който някой бавно отлепва. Стоножката сигурно минава като кавалерийски взвод. Мухата потропва със ситни стъпки, после поспира — докато мърда крачета, сякаш се мие звукът сигурно е стържещ, като че острят ножове. Реших, че по-големите бръмбари шумят като парни валяци, а по-малките (калинките например) сигурно бръмчат по мъха като количките, които се навиват с ключе. Погълнат от тези мисли, крачех в здрача през ливадите към къщи, за да разкажа на семейството за новото си откритие и за срещата си с Теодор. Надявах се отново да го видя, защото имаше много неща, за които исках да го питам, но не ми се вярваше да може да ми отдели от времето си. Излезе обаче, че греша, защото два дни по-късно Лесли се върна от града и ми подаде малък пакет. „Срещнах оня брадатко — подхвърли той. — Нали се сещаш, оня учен. Каза, че това е за тебе.“