Моето семейство и други животни

Яни спря в психологически подходящия момент, плю на стената и си сви нова цигара.

— Да — въздъхна накрая той, — тъжна работа. Такъв млад човек! Скорпиончето го ужилило в ухото — хоп! Ей така. Клетникът започнал да се мята от болки. Втурнал се през маслиновата гора и викал колкото му глас държи. Ах… ужасно е било. Никой не чул писъците му, за да се притече на помощ. Съвсем никой.

В ужасни мъки той се затичал към селото, но не успял да стигне. Паднал мъртъв още тук, в долината, недалече от пътя. Намерихме го на другата сутрин, когато излизахме на полето. Каква гледка! Каква печална гледка! От това едничко ухапване главата му се бе подула, сякаш мозъкът му щеше да ражда, и беше мъртъв, съвсем мъртъв.

Яни въздъхна дълбоко и скръбно, като въртеше малкото шишенце зехтин между пръстите си.

— Затова — продължи той, — никога не лягам да спя по хълмовете. А ако се случи да си пийна малко вино с някой приятел и забравя за опасността, винаги нося със себе си шишенцето със скорпиона.

Разговорът премина на други, не по-малко привлекателни теми и след около час аз станах, отърсих трохите от скута си, поблагодарих на стареца и на жена му за тяхното гостоприемство, приех няколко чепки грозде като прощален подарък и тръгнах към къщи.

Роджър вървеше редом с мене, без да откъсва очи от джоба ми — беше забелязал гроздето. Накрая стигнахме до маслинова горичка, тъмна и прохладна от дългите вечерни сенки, седнахме на края на обрасъл с мъх сипей и си разделихме подаръка. Роджър ядеше гроздето цяло, заедно със семките. Аз плюех семките в кръг около себе си и доволен си представях буйните лозя, които щяха да пораснат на това място. Когато изядохме всичко, обърнах се по корем и, подпрял брадичката си с ръце, започнах да изследвам сипея.

Малък зелен скакалец с удължено меланхолично лице стоеше и нервно мърдаше задните си крака. Охлювче с нежна черупка седеше на купче мъх, потънало в размисъл и очакваше вечерната роса. Дебело, алено на цвят червейче, голямо колкото главичка на кибритена клечка, като тантурест копой си пробиваше път през гората от мъх. Това беше микроскопичен свят, пълен с вълнуващ живот. Докато гледах как червеят бавно напредва, забелязах нещо странно. Тук-таме по зелената плюшена повърхност видях пръснати почти незабележими кръгли отпечатъци, всеки голям колкото шилинг14. Толкова бяха бледи, че си личаха само гледани под определен ъгъл. Приличаха ми на пълна луна, прозираща иззад плътни облаци — бледи кръгчета, които сякаш се местеха и променяха. Мина ми през ума, че е интересно как са се получили. Имаха прекалено неправилна форма и бяха твърде разпръснати, за да са следи, пък и кое ли животинче можеше да върви по почти отвесен сипей така безогледно? При това не приличаха на следи. Побутнах края на едно кръгче със стрък трева. То не се промени. Започнах да си мисля, че отпечатъкът се дължи на някаква особеност в начина, по който расте мъхът. Отново опитах със стръкчето, този път по-дълбоко и внезапно сърцето ми се сви от вълнение. Тревичката като че ли бе попаднала на скрита пружина, тъй като цялото кръгче се повдигна като люк. Зяпнах от учудване, защото това се оказа наистина люк, облицован с нещо като свила, с точно скосен край, прилягащ към входа на дупката, която прикриваше. От едната страна вратата беше прикрепена към отвора на тунела с тънка ивица свила, която играеше ролята на панта. Съзерцавах това прекрасно произведение на изкуството и се чудех кой може да го е направил. Надникнах през увития в свила тунел, но не видях нищо; пъхнах стръкчето трева вътре, но отново не получих отговор. Дълго време стоях, вперил поглед в тази фантастична къща, като се мъчех да предположа що за животно я беше построило. Мислех, че може да е някакъв вид оса, но никога не бях чувал за оси, които да затварят жилищата си с тайни врати. Чувствах, че трябва да проуча до дъно явлението, и то незабавно. Щях да отида и да попитам Джордж дали знае кое е това загадъчно същество. Повиках Роджър, който се беше заловил да изкорени едно маслиново дръвче, и тичешком потеглихме.