Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
Стигнах до вилата на Джордж, останал без дъх; Щях да се пръсна от насъбралото се в мен вълнение, затова почуках криво-ляво на вратата и се втурнах вътре. Едва тогава разбрах, че Джордж не е сам. На стола до него различих фигура, за която на пръв поглед реших, че е на брат му, защото и този човек имаше брада. За разлика от Джордж обаче той беше грижливо облечен със сив костюм от трико и с жилетка, с ослепително бяла риза; имаше подбрана с вкус вратовръзка, макар и в убити тонове, а на краката си — големи и солидни, лъснати до блясък туристически обувки. Спрях смутен на прага, а Джордж иронично ме гледаше.
— Добър вечер — поздрави ме той. — От възторжената скорост, с която влезе, изпитвам чувството, че не идваш за допълнителни уроци.
Извиних се за нахълтването и после разказах на Джордж за странните дупки, които бях намерил.
— Слава богу, че си тука, Теодор — обърна се Джордж към брадатия си събеседник. — Сега мога да прехвърля въпроса в ръцете на специалист.
— Едва ли точно специалист… — промърмори с укор мъжът на име Теодор.
— Джери, това е доктор Теодор Стефанидис — каза Джордж. — Той е специалист почти по всичко, за което спомене човек. А не го ли споменеш ти, споменава го той. И той като тебе е ексцентричен природолюбител. Теодор, да ти представя Джери Даръл.
Казах учтиво „Приятно ми е“, но за мое учудване брадатият мъж стана на крака, бързо прекоси стаята и ми протегна голямата си бяла десница.
— Много се радвам да се запознаем — каза той; като явно се обръщаше към брадата си и блесналите му очи ме погледнаха бързо и стеснително.
Стиснах ръката му и отвърнах, че и аз много се радвам да се запознаем. После останахме прави, в неловко мълчание, а Джордж ни гледаше и се подсмихваше. Накрая каза:
— Е, Теодор, според тебе какво животно е направило тези странни тайни ходове?
Теодор сключи ръце зад гърба си, повдигна се на пръсти няколко пъти, докато обущата му недоволно проскърцваха, и заби поглед в пода.
— Хъм… да… — каза той, като изричаше бавно и внимателно думите, — струва ми се, че това може би са издълбани в земята дупки на… паяци… Този вид е доста разпространен тук, в Корфу… Като казвам „разпространен“, имам предвид, че за времето, прекарано на острова, съм намерил тридесет… или, да речем, четиридесет екземпляра.
— Значи така, подземни паяци? — повтори Джордж.
— Да — каза Теодор. — Мисля, че това е най-вероятното, което може да се предположи. Но може и да греша.
Той се поклащаше и заставаше на пръсти, от което се чуваше леко проскърцване, а след малко ме стрелна с очи.
— Може би, ако не е много далече, бихме могли да отидем да проверим — предложи той несигурно. Искам да кажа, ако не сте заети с нещо друго и ако не е много далече…
Гласът му заглъхна с леко въпросителен тон. Отговорих му, че дупките не са много далече, намират се отвъд хълма.
— Хъм — каза Теодор.
— Не се поддавай да те влачи насам-натам, Теодор. Освен ако не искаш да препускаш в галоп из острова — каза Джордж.
— Какво говориш, какво говориш. Тъкмо се канех да си тръгвам и нищо не ми пречи да се върна по този път. Няма да ми представлява трудност… хъм… да се спусна напряко през маслиновите горички до Канони.
И Теодор взе елегантната си мека шапка и я сложи на главата си. На вратата подаде ръка и набързо си взе довиждане с Джордж, с думите:
— Благодаря за прекрасния чай.
И като трополеше тежко, тръгна по пътеката редом с мене.