Престолът от драконова кост

Първите четири етажа на Кулата на Зеления ангел не се различаваха от стотиците други постройки в замъка. Предишните господари на Хейхолт бяха облицовали тънката й основа с назъбени гранитни стенички — дали от разбираемото желание да я направят по-устойчива, или защото откъснатостта на кулата внушаваше безпокойство, никой не смееше да каже със сигурност. Укрепленията стигаха до нивото на външната стена и кулата се изопваше незащитена нагоре — прекрасно белолико създание, измъкнало се от мръсния си пашкул. Абстрактните балкони и прозорци бяха изсечени направо в гладката каменна повърхност като гравюри върху моржовите зъби, които Саймън често виждаше на пазара. На върха на кулата хладно проблясваше в меднозлатно и зелено самият Ангел с една протегната като за сбогуване ръка, а с другата засенчил обърнатите си на изток очи.

Огромната шумна канцелария днес беше по-претъпкана от обикновено. Облечените в раса питомци на отец Хелфсин се щураха от стая в стая или се тълпяха на открито по дворовете, отдадени на трескави спорове в мразовития, изпълнен с прелитащи снежинки въздух. Някои, понесли свитъци, се опитаха да изпратят Саймън с поръчки до Архивната зала, но той им отказваше под предлог, че доктор Моргенес му е възложил някаква работа.

Спря в преддверието на Тронната зала и се престори, че се възхищава на огромните мозайки, докато чакаше последните свещеници да се изнижат към параклиса. След това открехна вратата и се промъкна в залата.

Огромните панти изскърцаха и утихнаха. Стъпките на Саймън отекнаха многократно, постепенно заглъхвайки в спотаената, сякаш задъхана тишина. Независимо колко пъти се бе промъквал в тази зала — доколкото му беше известно, през последните години той беше единственият обитател на замъка, посмял да припари тук, — неизменно изпитваше страхопочитание.

Едва миналия месец, след като крал Джон неочаквано се изправи на крака, Рейчъл и компания най-после получиха разрешение да прекрачат забранения праг; впуснаха се в двуседмична атака срещу трупания с години прахоляк и мръсотия, счупени стъкла и птичи курешки и гнезда, паяжини на преселили се от памтивека при своите осмокраки прадеди паяци. Но макар Тронната зала да бе идеално почистена, с излъскани плочници, измити стени и знамена — макар не всички до едно, — изтупани от плътния слой прах, в нея властваше атмосфера на старост и мъртвило. Сякаш единствено отмереният ритъм на древността определяше хода на времето тук.