Огнена светлина
- Автор: Джордан Софи
- Серия: Огнен свят #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-060-3
- Переводчик: Яна Йотова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена светлина». Краткое содержание книги:
„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!” Керелин Спаркс, американска писателка „В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.” „Буклист”
— Изглежда, ще бъдем навън с момчетата днес — казва Катрин, влизайки в салона, който е пропит от тежката миризма на пот.
Отново ме обзема онова познато чувство и веднага осъзнавам, че той е тук. Забелязвам Уил, който в този момент стреля от линията за три точки, повдигайки се леко на възглавничките на пръстите си. Още преди топката да е попаднала в коша, той ме поглежда. Познатата топлина се надига в гърдите ми и лицето ми пламва.
— Момчетата от тази страна, момичетата от другата! — Учителката по физическо надува свирката си и ни дава знак да се разделим от двете страни на игрището.
— Ох, пак този баскетбол! — промърморва Катрин провлечено. — Предпочитам да тичам по пистата.
Нареждаме се в редица, за да стреляме към коша от място. Към средата на игрището краят на редицата на момчетата се среща с този на момичетата. Настъпва малък хаос, защото двете групи се смесват, което им дава повод за добродушни закачки.
С крайчеца на окото си зървам Уил да излиза от редицата и да застава най-отзад, където сме аз и Катрин.
— Здравей — поздравява ме той.
— Здравей.
Катрин поглежда ту към него, ту към мен. Сетне се отзовава хладно:
— Здрасти.
Аз и Уил я поглеждаме.
— Да-а… — изрича бавно Катрин, отмятайки кичурите коса от очите си, след което застава пред мен и обръща гръб и на двама ни.
— Е — започва Уил, — и в баскетбола ли си толкова добра, колкото в бягането?
Засмивам се леко. Неволно. Той е толкова сладък и обезоръжаващ, че едва успявам да запазя самообладание.
— Всъщност не.
Разговорът ни замира, когато всеки от нас застава в редицата си. Катрин ме поглежда през рамо, големите й морскосини очи са критични. Сякаш нещо в мен остава неуловимо за нея. Усмивката ми помръква и отмествам поглед. Нито пък някога ще успее да ме разбере. Не мога да й позволя това. Не мога да го позволя на никого тук.
Тя се обръща към мен със скръстени ръце.
— Бързо се сприятеляваш. Откакто съм първокурсничка съм говорила с около… — Тя прави пауза и поглежда нагоре сякаш брои наум. — … С трима-четирима души. И ти си четвъртата.
Свивам рамене.
— Той е просто едно момче.
Катрин се подготвя пред линията за хвърляне, дриблира няколко пъти и стреля. Топката минава гладко през мрежата на коша. Тя я улавя и ми я подава.
Опитвам се да повторя движенията й, но топката полита анемично и пада под баскетболното табло. Отново се насочвам към края на редицата.
Уил вече е по средата на игрището, пускайки хора пред себе си. Лицето ми леко пламва, когато разбирам, че търси срещата ни.
— Права беше — извиква той над грохота от баскетболните топки.
— Ти успя ли? — питам аз, съжалявайки, че съм пропуснала да видя как стреля.
— Да.
— Не се и съмнявам — подхвърлям шеговито.
Той пуска още едно момче пред себе си. Аз правя същото. Катрин сега е няколко души пред мен.
Уил ме гледа настойчиво, погледът му обхожда лицето и косата ми, сякаш се опитва да запомни чертите ми.
— Е… Аз пък не мога да бягам като теб.
Придвижвам се напред в редицата, но когато поглеждам скришом назад, виждам, че той също ме гледа.
— О — възкликва Катрин с ниския си, приглушен глас, озовавайки се неочаквано до мен. — Никога не съм знаела, че става така.
Стрелвам я с поглед.
— Кое?
— Нали знаеш, като Ромео и Жулиета. Любов от пръв поглед и разни такива неща.
— Не е това — казвам бързо.
— Почти ти повярвах. — Отново е наш ред. Катрин стреля и топката отново се плъзва чисто през мрежата.
Моята обаче отскача от баскетболното табло, полита във въздуха и удря учителката по физическо по главата. Закривам устата си с ръка. Учителката едва успява да се задържи на крака. Няколко ученици прихват. Тя ме поглежда гневно и намества шапката си.
Извинявам се, вдигайки плахо ръка, и отново тръгвам към края на опашката.
Уил се бори със смеха си.
— Много добре — отбелязва той. — Радвам се, че бях в другия край на игрището.
Скръствам ръце пред гърдите си. Сдържам усмивката си и не си позволявам да се чувствам добре с него. Но той прави нещата трудни за мен. Искам да се усмихна. Искам да бъда с него, да го опозная…