Огнена светлина

През следващите няколко вечери успявам да се промъкна на два пъти до близкото голф игрище, за да летя. След всеки опит се чувствам ужасно зле. Преобразяването е трудно и болезнено, но това не ме прави по-малко решителна. Нямам избор. Трябва да продължа. Трябва да летя. Дори и Уил да беше тук, трябваше да продължа да правя това, за да съхраня моето драки.

Не преставам също да обработвам майка ми. Постоянно й натяквам и я моля. До момента, в който тя ме поглежда мрачно и тихо, уморена от спора, но все така категорична, че трябва да останем в Чапарал. Тази вечер обаче разправията е с Тамра.

Мама се извръща от печката с лъжица в ръката, от която капе сос маринара. И пита с характерния си скептичен тон.

— Колко?

От тенджерата с макарони зад нея се издига пара. Опитвам се да не се взирам в кълбящия се облак, защото той ми напомня за мъглите у дома. Кожата ми започва да ме смъди.

Отмествам поглед отново към майка ми. Изглежда уморена, по-близо до истинската си възраст от петдесет и шест години. Дракитата остаряват различно, по-бавно. Средната продължителност на живота ни е около триста години. Щом стигнем пубертета, процесът на остаряване се забавя. В момента аз изглеждам нормално за възрастта си, но ще продължа да изглеждам като тийнейджър и през следващите години. Дори когато съм на трийсет.

Времето обаче е сложило печата си върху майка ми. Това са последствията от решението й да се откаже от драконовата си същност. Сега тя е човек и резултатът най-накрая е видим. В бръчките на челото й. И в малките гънчици около очите й. Сега те са постоянни, а не се появяват само когато е притеснена.

Стоя до масата с три чинии в ръцете си, наблюдавайки как Тамра размахва една листовка, избягвайки ловко въпроса на майка ми.

— Хайде, мамо. Това ще стои много добре в молбата ми за кандидатстване в колеж.

Навеждам глава и слагам една от чиниите на масата. Скришом завъртам очи в знак на отегчение.