![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
За малко да изгуби равновесие, но все пак успя да докосне твърдите краища на смарагда. Дръпна силно и откъсна верижката от окървавения плат. И ето го отново, роден от мрака, кацнал на калната му длан.
— Ето те и теб! — прошепна Майкъл.
Значи съществото го бе носило на врата си, под дрехите.
Майкъл завъртя камъка в ръка и загледа как улавя звездната светлина. Беше великолепен, но не събуди у него никаква емоция. Никаква. Само тъга и мрачно удовлетворение, че бе открил смарагда на Мейфеър, че беше успял да го избави от забравата, да го извади от необозначения гроб на онзи, който най-сетне бе умрял.
Умрял.
Изведнъж зрението му се замъгли. Погълна го мрак и необятна тишина. Той стисна златната верижка със смарагда и я пъхна в джоба на панталоните си. Затвори очи, отново му се зави свят и за малко да падне в гроба. После градината се появи пред погледа му — проблясваща и смътна. Ръката в дупката вече не се виждаше изобщо. Вероятно посипали се буци пръст я бяха покрили, така както щяха скоро да покрият цялото тяло.
Чу се шум. Май някой затвори порта или пък идваше от къщата.
Трябваше да побърза, нищо че бе уморен и замаян. Да побърза.
За около петнайсет минути успя да нахвърля достатъчно пръст в дупката.
Дъждът вече шепнеше около него, просветваше по лъскавите листа на камелиите, по каменните плочи на пътеката.
Майкъл постоя до гроба опрян на лопатата. Изрецитира на глас строфа от поемата на Жулиен:
После рухна на колене под дъба и затвори очи. Болката бумтеше в гърдите му, сякаш търпеливо бе изчакала да свърши и сега се завръщаше.
За момент не можа да си поеме дъх, но после се отпусна — телом и духом — и дишането му отново се нормализира.
Лежеше там като заспал, ако бе възможно да се заспи след това, което бе сторил. Дори започна да сънува. Стори му се, че се е обърнал и се е спуснал към благословения мрак, където го чакаха другите, за да го разпитат, да го успокоят и вероятно да го упрекнат. Нима навсякъде около нас има призраци? Дали е нужно само да заспим, за да се изправим пред тях и да чуем писъците им? Не знаеше. Старите образи се върнаха на отделни проблясъци. Но той не можеше да си позволи да потъне в тях. Не можеше да си позволи да измине целия път надолу…
Затова спеше неспокоен, повърхностен, безопасен сън в приятната компания на дъжда, който падаше навсякъде около него, но не го докосваше, защото той лежеше под високия покров на огромното дърво.
Внезапно в ума му блесна образът на обезобразеното бяло тяло, което спеше под него, ако за смъртта може да се използва такава мека дума като „сън“. Само живите спяха. А съществото под него бе срещнало смъртта не за първи път, но дали за последен? Бледо, разкривено, победено отново след векове, погребано в дупка в земята.
Майкъл се събуди със сепване и за малко да изкрещи.
Трийсет и девет
Видя през желязната ограда, че цялата къща свети. Стори му се, че мярна някого на втория етаж. Май беше Еужения. Горката старица. Сигурно го беше чула. Вероятно е видяла и телата.
Върна лопатата в бараката, а дъждът се засили и донесе до него прекрасния си аромат. Чу се изтрещяване на гръмотевица, небето се разкъса от светкавица и капките забарабаниха по главата, по лицето, по ръцете му.
Той отключи портата и отиде до чешмата край басейна. Свали си пуловера и се изми до кръста. Болката още не си отиваше, сякаш нещо го гризеше отвътре, и той усети, че лявата му ръка е леко изтръпнала, но все пак можеше да свива пръстите си. Обърна се към дъба. В мрака под него не се различаваше нищо.
Дъждът отми кръвта на Лашър от плочите. Валеше силно, на едри капки, и изличи всичко, не остана дори петънце.
Майкъл стоеше и гледаше, мокър до кости. Много му се искаше да запали цигара, но знаеше, че дъждът ще я загаси. Видя през прозореца на дневната Аарън — още седеше до масата, сякаш не бе помръдвал оттам. До него някак отпуснато стоеше Юри. Появи се и друг човек, когото не познаваше.
Всички бяха в къщата. Е, беше неизбежно. Знаеше, че все някой ще се появи — Беатрис, Мона, който и да е…
Мина по измитите плочи и се запъти към вратата на къщата.