Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
И свали шапка.
Съжалявайки вече за прибързаното решение, Соумс също повдигна леко шапка и погледна косо другаря на момъка, който беше с тъмночервена връзка, ужасни къси бакенбарди, прилични на охлюви, и презрително изражение… като на поет!
Толкова отдавна не бе вършил подобна нетактичност, че отиде да се успокои в една ниша. Какво го прихвана да даде картичката си на тоя вятърничав младеж, който се пилее с подобни личности? А Фльор, стаена зад всяка негова мисъл, изникна изведнъж като фигурка от филигран, която изскача от старинен часовник след отброяването на всеки час. На стената срещу нишата имаше голямо платно с твърде много доматеночервени кубове… и нищо друго, доколкото Соумс можеше да види от мястото си. Погледна в каталога: „№ 32 — «Бъдещият град» — Пол Пост“. „И това трябва да е сатирично — помисли той. — Каква глупост!“ Но вторият му импулс беше по-предпазлив. Не биваше да осъжда предварително. Ето например ония пъстри драскулки на Моне имаха накрая такъв успех; или школата на поантилистите и Гоген. И след постимпресионистите дори се намираше по някой и друг художник не за пренебрегване. През трийсет и осемте години на своето колекционерство той бе отбелязал толкова „движения“, видял бе толкова приливи и отливи на вкусове и техника, та можеше само да каже едно: пари се печелят от всяка промяна в модата. И в сегашния случай може би трябва или да потисне вродения си инстинкт, или да изпусне възможна печалба. Той стана и се изправи пред картината, като се мъчеше да я гледа с очите на другите хора. Над доматеночервените петна видя нещо, което сметна за слънчев залез, докато един посетител каза: „Не намирате ли, че самолетът му се е ударил чудесно?“. Под червените петна имаше бяла ивица с черни отвесни линии, от които Соумс не можеше да разбере нищо, докато друг посетител мина и промълви: „Каква експресия се получава с този преден план!“ Експресия ли? Какво изразяваше тази „експресия“? Соумс се върна на мястото си. Картината беше „разкошна“, както би казал баща му; но той не би дал нито пенс за нея. Експресия! Да, чул бе, че на континента всички били сега експресионисти. Довлякла се бе, значи, и тук! Припомни си първата вълна от инфлуенца през 1887 — или 88 година, — излюпена в Китай, както разправяха. И се чудеше къде ли се е излюпил този… този експресионизъм. Беше редовна болест!
Зърна ненадейно, че между него и „Бъдещият град“ застанаха една жена и един младеж. Бяха гърбом, но Соумс вдигна веднага каталога към лицето си, нахлупи шапка и погледна през останалата тясна пролука. Не можеше да не познае този гръб, както винаги елегантен, макар че косите на тила бяха посивели. Айрин! Бившата му съпруга… Айрин! А младежът, без съмнение, е синът й… от оня приятел Джолиън Форсайт… Синът им, шест месеца по-голям от собствената му дъщеря! И, като преживя отново горчивите дни на тоя развод, той стана да се махне оттук, но почти веднага седна пак. Тя обърна глава и заговори със сина си; профилът й беше все така млад, посивелите коси приличаха на напудрена перука за маскарад; а устните й се усмихваха така, както Соумс — техен пръв обладател — не бе ги видял ни веднъж да се усмихват. Той призна недоволно, че тя е все още красива, а фигурата й е млада както някога. Как й се усмихваше това момче! Сърцето на Соумс се сви от болка! Гледката нараняваше чувството му за справедливост. Завиждаше й за усмивката на това момче… много по-мила от усмивката на Фльор, а при това — незаслужена. Синът на ония двамата можеше да бъде негов син; Фльор можеше да бъде нейна дъщеря, ако тя се бе държала както трябва! Той свали каталога. Нека го види, толкова по-добре! Да си припомни своето минало в присъствието на сина, който навярно не го знаеше. Би било благотворно напомняше от Немезида245, която рано или късно ще я навести! Но веднага, почти почувствал, че подобна мисъл е неподходяща за Форсайт на неговата възраст, Соумс извади часовника си. Минаваше четири! Фльор бе закъсняла. Отишла бе у племенницата му Имоджин Кардиган, а там ще я задържат да пушат, да бъбрят и така нататък. Той чу, че момчето се засмя и каза разпалено:
— Слушай, мамо, дали това не е от някое от „проскубанита пилета“ на леля Джун?
— Пол Пост… Навярно, мили.
Соумс трепна при последната дума: никога не бе я чувал от нейната уста. В тоя миг тя го видя. Очите му са имали може би нещичко от насмешливото изражение на Джордж Форсайт, защото стегнатата в ръкавица ръка стисна гънките на полата й; тя вдигна вежди, лицето й се вкамени. И отмина.
— Истинска безсмислица! — каза момчето и я улови под ръка.
Соумс загледа подир тях. Момчето беше хубавичко, с форсайтовска брадичка, с дълбоки тъмносиви очи; с нещо слънчево в лицето, обляно сякаш с чаша стар херес, — може би от усмивката, може би от очите. Много по-хубаво, отколкото ония двамата заслужаваха! Изгубиха се от очите му в съседната зала, а Соумс продължаваше да гледа „Бъдещият град“, без да го вижда. Лека усмивка свиваше устните му. Презираше силата на собствените си чувства — след толкова години! Призраци! Но когато човек започне да остарява, какво друго му остава освен призраци? Да, оставаше му и Фльор! Той втренчи поглед във входа. Трябваше вече да дойде; но ще го накара да чака, разбира се! И изведнъж усети някакъв полъх — дребна, лека фигура в морскозелено широко манто с метален колан, с панделка, прибрала непокорна червеникавозлатиста коса, изпъстрена със сребърни нишки. Тя заговори с прислужниците в галерията и нещо много познато прикова погледа му… В очите й, в брадичката, в косата, в пъргавината… някакъв шотландски териер, очакващ вечеря. Джун Форсайт, разбира се! Племенницата му Джун… тръгнала право към скривалището му! Седна до него, унесена в дълбок размисъл, извади бележник и записа нещо с молив. Соумс не мръдваше. Проклето нещо е… родството! „Отвратително!“ — промълви тя, после, недоволна сякаш от присъствието на непознатия, който навярно я бе чул, се обърна да го погледне. И най-лошото се случи!
245
Богиня на отмъщението (гр.мит.).