Огнената кралица

Тя се обърна към Ал Хестиан.

— Военачалнико, докладвайте за състоянието на кралската войска.

— Загубите ни възлизат общо на малко над хиляда и петстотин души, ваше величество — отвърна той. — Плюс триста ранени и небоеспособни. Освен Кинжалите на кралицата още три полка са пострадали толкова тежко, че препоръчвам да бъдат слети в един. Все пак загубите ни могат да се смятат за леки в сравнение с тези на врага. Над трийсет хиляди убити и хиляда пленени, останалите са избягали и не са в състояние да се бият отново. Граф Марвен заслужава голямо признание за такава победа.

Един от нилсаелските близнаци заговори, този с червения емайлиран нагръдник, макар Лирна все още да намираше, че това не ѝ помага много да ги различи.

— Нашият благороден дядо ще се погрижи паметта му да се тачи нашир и надлъж в Нилсаел. Ние с брат ми лично ще финансираме изграждането на негова статуя в Минсхол.

Лирна изтласка от ума си картината на пребледнялото паникьосано лице на Марвен, който плачеше, докато тя притискаше парцала към пламтящото му чело. „Той би предпочел просто да се прибере у дома и да търпи острия език на жена си.“

— Хиляда пленници? — попита тя Ал Хестиан.

— Да, ваше величество. Смятах да ви питам какво искате да правим с тях.

— Реката е дълбока и бърза — изтъкна барон Бандерс. — Ще ни спести усилието да прерязваме толкова гърла.

Другите капитани закимаха и замърмориха одобрително, макар че тя забеляза отвратената физиономия на Норта.

— Не — каза Лирна. — Ще ги запазим. Нека се погрижат за ранените и им осигурят храна. От брат Холун разбирам, че повечето са родом от тази провинция.

— Така е, ваше величество — потвърди Ал Хестиан. — Трябва да отбележа, че са необичайно жалка пасмина като за волариански войници. Има няколко ветерани сред тях, но повечето са още почти момчета, набрани са само преди два месеца.

— Мисля, че има град на няколко дни по-нататък по пътя ни. Предполагам, че мнозина ще са оттам.

— Урвеск, ваше величество. Доста голям според всички доклади. Щях да ви посъветвам да го подминем, гарнизонът му едва ли е достатъчно голям, за да представлява заплаха, а една обсада ще ни струва време и жертви, които не можем да си позволим.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се отправим натам с цялата възможна бързина. Моля, подгответе армията за тръгване утре призори. Прекалено дълго се задържахме тук.

Тя ги освободи и остана да се взира в гледката, докато те се спускаха вкупом по витото стълбище, макар че, точно според очакванията ѝ, един реши да поостане.

— Вести ли имате за мен, лорд Антеш? — попита Лирна, без да се обръща.

Той се приближи. Помрачнялото му лице говореше за кипящ гняв.

— Не мога да заповядам на хората си да следват този човек, ваше величество — заяви той. — Когато чуят за това…