Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Тези хора са много странни — каза Алтурк, като се върна в колоната. — Търсят хубава смърт, а после избухват в сълзи, когато им я предложат.
През следващата седмица изминаха двеста мили и не срещнаха нито един волариански войник, макар че намериха следи от битка. Труповете лежаха разхвърляни по пътя, може би над сто, предимно мъже, но имаше и жени. По дрехите им Асторек прецени, че са смесица от роби и свободни хора. Мнозина бяха умрели, както се бяха сражавали, ръцете им още стискаха гърла или ножове, една млада жена лежеше, впила зъби в предмишницата на чернодрешкото, който я беше убил.
— Ако това продължи още дълго — каза Асторек, — на вашата кралица няма да ѝ остане нищо за завладяване.
— Освен земя — каза Съюзника и целият отряд се сепна от звука на гласа му. Той хвърли безстрастен поглед към касапницата, преди да добави: — Земята е единственото истинско богатство в свят като този. Очаквам, че вашата кралица ще се възползва доста добре от нея. Жалко, че не мога да ѝ позволя да я задържи.
— Ако я беше виждал, може би щеше да говориш иначе — каза му Вейлин.
Не можеше да сънува. Всяка вечер лягаше и заспиваше почти мигновено, но винаги без сънища. В императорската тъмница беше сънувал всяка нощ: Дентос, Шерин, дори Баркус. Навремето го беше смятал за мъчение, напълно заслужено мъчение, заместващо онова, което императорът се бе въздържал да му наложи. Сега обаче знаеше, че е било благословия. Дарена я нямаше, беше си отишла завинаги, а на него му бе отказана дори заблудата на съня, кратката, безценна лъжа, че тя е още жива, макар че събуждането щеше да е трудно, когато знанието се стовари върху него като брадва, щом посегне към студеното празно място до себе си. И все пак той копнееше за това.
— Тя говореше за теб.
Вейлин се надигна от постелята си, избягвайки погледа на Съюзника. Часът беше ранен и небето още не бе просветляло достатъчно, за да се вижда добре, така че Съюзника представляваше прегърбена сенчеста фигура от другата страна на все още димящата пепел от снощния огън.
— Не искаш ли да знаеш какво каза? — попита той.
— Защо избра сегашния момент да проговориш отново? — отвърна Вейлин. — Защото наближаваме Волар ли?
— Не, просто от обикновена скука. Освен това вие примитивните ми изглеждате все по-забавни от ден на ден. Аз може да съм ви завещал епоха на невежество, но вие я правите интересна. Я кажи, защо не запази главата на онзи мъж? Предполагам, че вземането ѝ е имало някакво ритуално значение.
— Възможно ли е наистина да ни разбираш толкова зле? Ти си сял безпорядък на този свят в продължение на векове. Как може да знаеш толкова малко?
— Аз виждам само през очите на онези, впримчени в Отвъдното, а дори и тогава виденията често са неясни. Смъртта причинява някои неща на душата, лишава я от голяма част от същността ѝ. По мое време имаше един философ, който твърдеше, че душата представлява съвкупност от спомени, а тя сама по себе си е просто метафора.
— Явно е грешал.
— Нима? Някога питал ли си се защо само Надарените отиват в Отвъдното? Възможно ли е само те да заслужават душа, а всички други нещастници да са обречени да се стопят в нищото, когато смъртта ги отнесе?
— Животът ме е научил да приемам загадките, особено онези без отговор.
Съюзника се засмя, тихо и искрено, после се примъкна по-наблизо. Лицето му се очерта ясно, когато се приведе напред, погледът му бе настойчив и въпросителен, търсещ разбиране.
— Аз съм отговорът. Отвъдното не е вечно обиталище на мъртвите, то е резултат от безумие и гордост, то е коричка, покриваща сълзяща рана, вечно покварено и покваряващо. Да съществуваш там означава да изпитваш навеки смъртния студ, да чувстваш как бавно гаснеш, докато от теб остане само безформено съзнание — лишено от спомени, ала усещащо, което не познава нищо освен онзи безкраен студ.
— И все пак някак си ти си запазил достатъчно разум да ни тормозиш. — Вейлин стана, отиде до Съюзника, приведе се към него и попита с дрезгав шепот: — Каква е дарбата ти? Какво ни чака във Волар?
Известно време Съюзника не каза нищо и Вейлин видя как пресметливостта се връща в погледа му.
— Тя говореше колко те обича, как си излекувал разкъсаното ѝ от скръб сърце. Макар че се безпокоеше за жената, която си обичал преди нея, се страхуваше, че когато тази война свърши, ще я издириш. Но най-вече се тревожеше за детето, което сте направили. Надяваше се на момиче, но знаеше, че ще е момче, момче, което един ден може да бъде изкушено от воинския живот на баща си…
Съюзника залитна назад от удара и от устата му се разхвърчаха кръв и зъби. Вейлин само смътно долавяше как юмрукът му млати лицето на Ерлин, превръщайки го в кървава каша, както и пороя от омразни слова, леещ се от устата му, и изобщо не почувства как бойната тояга на Алтурк го цапардоса по главата, за да го потопи в най-дълбокия сън.