Огнената кралица

Вейлин спря и конят на Съюзника го доближи, докато не се оказа само на един меч разстояние. Той се взря в празните, безчувствени очи на Съюзника, а ръцете му трепереха.

— Смъртта му беше подобаващо героична — каза Съюзника след малко. — Спаси кралицата ви от един от възхитителните капани на моята слугиня. Щеше да ни е от голяма полза, с такава силна дарба, но благодарение на теб всичко е загубено. Заедно с онази жена, която ти обичаше толкова силно. Ако ме беше оставил там, можеше един ден да чуеш отново гласовете им, но сега вече ги няма, стопили са се в нищото като всяка друга душа. Ти направи това, като ме върна тук, защото без мен няма какво да ги задържа.

— Лъжеш — каза Вейлин, откривайки, че му е трудно да изрече думите. — Теб нещо те е държало в Отвъдното. Може да задържи и тях.

— Отвъдното — повтори Съюзника с язвителна усмивка. — Ама че абсурдно име! Все пак, предполагам, че трябва да го наричате някак. Моят народ така и не си направи труда да му даде име, сякаш отказвайки му название, биха могли да заличат престъплението на неговото създаване.

„Още лъжи. Отвъдното със сигурност е вечно. Кейнис и Дарена ще останат там завинаги…“ Тази мисъл предизвика нов прилив на болка и още повече неразумен гняв. Мечът натежа на гърба му, едно постоянно изкушение.

Вейлин извъртя Драскун и го смуши, за да го подкара.

— Разбираш ли, ние не знаехме — продължи Съюзника. Тонът му беше замислен, но същевременно весел, като на добродушен чичо, който разказва на любопитния си племенник за своя някогашна пакост. — Мислехме се за толкова мъдри… А и защо не? Чудесата, които сътворихме на тази земя, биха замаяли примитивния ти ум. Но това е вечната дилема на любопитството, неговата безграничност. След като бяхме завладели голяма част от един свят — завоевание, извършено без битки или кръв, мога да добавя, — защо да не потърсим други? Разбира се, ключът бяха камъните, които представляваха ключ към всичко в нашия свят на чудесата. Изкопани от земята и оформени, като едва с оформянето бе разкрита силата им. Силата да съхраняват спомени и знание, да пазят мъдростта ни вовеки веков, а също така, оказа се, и силата да се пресягаме през световете.

— Черният камък — каза Вейлин, отказваше да се обърне.

— Да. — Съюзника се засмя изненадано. — Явно съм те подценявал. Да, черният камък беше нашето най-велико постижение. Предполагам, че гориш от желание да разбереш какво е той.

— Знам, че ти си го направил и си се страхувал от делото на ръцете си.

— Какво ти каза Лионен? Може би, че е кутия, в която да бъда заключен?

Вейлин хвърли поглед през рамо и откри, че погледът на Съюзника сега е по-остър, а веселието му се е сменило с пресметливост. „Значи не знае всичко.“

— Каза ми, че смъртта на жена ти те е подтикнала да унищожиш сътворения от теб свят и че той те е убил, за да ти попречи.