Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Госпожица Клементина, новата прислужница на майка му — мършава мома с къдрици на челото, остър нос и късогледи очи, — беше вече тук и шеташе край масата за закуска...

— Колко е часът? — полита той през зъби, макар че знаеше точно колко е.

— Осем без четвърт — отговори тя и посочи стенния часовник с тънката си червена ръка, която имаше вид на ревматична. — Трябва да тръгвате вече, Хано...

С тия думи тя сложи димящата чаша пред него, а след това му бутна кошничката с хляба, маслото, солта и чашката за яйцето.

Той не каза нищо повече, взе една кифла и загълта какаото, без да седне, с шапка на главата и чанта под мишницата. Горещото питие му предизвика ужасна болка в един кътник, лекуван в момента от господин Брехт. Остави го наполовина неизпито, отказа се и от яйцето, издаде с разкривена уста някакъв тих звук, който можеше да бъде изтълкуван като „сбогом“, и излезе тичешком от къщи.

Беше осем без десет, когато мина през градинката отпред, остави зад себе си малката червена вила и забърза надясно по зимната алея. Оставаха му още само десет, девет, осем минути. А пътят беше дълъг. И имаше такава мъгла, че човек не можеше да види докъде е стигнал. Той вдишваше и издишваше отново с всички сили на тесните си гърда тая гъста, леденостудена мъгла, натискаше с езика си зъба, който още го болеше от горещото какао, и изморяваше безразсъдно мускулите на краката си. Беше облян в пот, но въпреки това чувствуваше премръзнала цялата си снага. Започна да го боде от двете страни. Бързата утринна разходка накара леката закуска в стомаха му да се разбунтува, започна да му се гади, сърцето му се превърна в нещо треперещо и неудържимо пърхащо, което го караше да се задъхва.

Ето Крепостната порта, да, едвам Крепостната порта, а беше вече осем без четири минути! Като бързаше така по улиците, целият в студена пот, с болки, с гадене и общо притеснение, той се озърташе на всички страни, за да види дали няма и други ученици. Не, не, нямаше нито един. Всички бяха вече в училището и ето че започна да бие осем часа. Камбаните на всички кули биеха в мъглата, камбаните на църквата „Света Богородица“ свиреха дори в чест на тоя миг „Въздайте хвала на бога!“ Безумно отчаян, Хано констатира, че свиреха съвсем фалшиво, че нямаха представа какво е ритъм и бяха настроени невъобразимо лошо... Но това сега не беше важно, съвсем не беше важно! Да, ще закъснее, не можеше вече и въпрос да става, ще закъснее. Училищният часовник беше малко назад, но въпреки това сигурно ще закъснее. Той се взираше в лицата на хората, които минаваха край него. Те отиваха в канторите и в магазините си, не бързаха чак толкова много и не ги заплашваше нищо. Някои отвръщаха на завистливия му и жален поглед, оглеждаха го от главата до краката, виждаха, че е загубил ума и дума, и се усмихваха. Тази усмивка го вбесяваше. Какво си мислеха и как преценяваха положението на нещата тези хора, които не гнетеше никакъв страх? Идеше му да им изкрещи: „Вашата усмивка, господа, се дължи на суровост!“ Може би си мислеха, че е крайно желателно той да се строполи мъртъв пред заключената училищна врата...