Сътворението

После конспираторите отишли при седемнадесетгодишния Артаксеркс и му съобщили, че брат му Дарий е виновен за убийството на баща му. Обещали да го направят Велик цар, ако се съгласи брат му да бъде екзекутиран. Имам основания да смятам, че Артаксеркс още тогава е знаел какво точно се е случило. Но Артабан владееше дворцовата стража. Артаксеркс беше безсилен. Подчинил се. На другия ден, когато Дарий пристигнал в Суза, бил арестуван от Артабан. Блюстителите на закона го осъдили като цареубиец и го екзекутирали.

Нямам представа каква точно е била ролята на царицата в екзекуцията на най-големия й син. Въпреки че е дала съгласието си за убийството на Ксеркс, не мога да повярвам, че е имала нещо общо с екзекутирането на Дарий. Предполагам, че събитията са се трупали едно подир друго и тя е изгубила контрол над тях. Знам обаче, че когато узнала от шпионите си за плановете на Артабан да убие Артаксеркс и да се провъзгласи за Велик цар, повикала Мегабиз и сключила таен съюз с него. Като главнокомандуващ армията Мегабиз бе по-силен дори и от началника на стражата Артабан. И въпреки че бе одобрил убийството на Ксеркс, Мегабиз си оставаше верен на династията.

С половин армейски корпус Мегабиз победи дворцовата стража и Артабан бе убит. После арестуваха Аспамитър. Дворцовият управител очакваше, че като любовник на царицата ще бъде пощаден. Но опитът му да заеме мястото на Ахеменидите бе предизвикал у Аместрида неудържим гняв. Тя лично заповяда да поставят Аспамитър в така нареченото корито, нещо като дървен ковчег, който покрива тялото, а крайниците и главата остават изложени на слънцето и вятъра, на насекомите и влечугите. От всяка възможна смърт коритото се смята за най-бавната и най-мъчителната — бих казал, на второ място след старостта.

Аз, Демокрит, син на Атенокрит, бих искал на това място да вмъкна в разказа на моя прачичо Кир Спитама един разговор, който проведохме около час след като ми бе продиктувал историята за смъртта на Ксеркс. Като добър зороастриец чичо ми вярваше, че е дал отговор на всички съществени въпроси. И все пак той беше твърде интелигентен, за да пренебрегне онези факти, които противоречаха на твърденията му.

Макар да съм почти сигурен, че в този случай не би желал да възпроизвеждам думите му, мисля, че дължа това не само на паметта му, но и на общия ни стремеж да запишем всичко, което той разказа.

Отидохме на разходка в агората. Беше средата на лятото и беше много горещо. Небето приличаше на нажежен до синьо метал, а мръснобелият кирпичен град изглеждаше като изоставен. Атиняните бяха по домовете си и вечеряха — или пък бяха в гимназиона, за да се скрият от горещината. Чичо ми най-много обичаше да се разхожда из града по това време. „Няма атиняни — казваше той. — Няма шум. Няма крясъци!“ Години по-късно, когато тръгнах да пътувам из Персия, се облякох като персиец и установих, че в леките дрехи, които не се допират до тялото, човек се чувствува прохладно и през най-горещия ден.